Читаем Левиатан полностью

— Съгласен съм. Но нима поведението на Рение по време на убийството на Суитчайлд не беше подозрително? Помните ли, че лейтенантът предложи да донесе шала на мадам Клебер? Освен това помоли професора да го изчака, докато се върне. Предполагам, че през няколкото минути отсъствие Рение е успял да запали кошчето и да прескочи до каютата си, за да вземе скалпела.

— Защо мислите, че скалпелът е бил тъкмо у него?

— Нали ви казах, че вързопът на негъра изчезна от лодката след обиска. Кой ръководеше обиска? Рение!

Гош скептично поклати глава. Параходът така се люшна, че той болезнено удари рамото си в касата на вратата. Настроението му не се подобри от това.

— Помните ли откъде започна тогава Суитчайлд? — продължи Фандорин, измъкна часовника от джоба си и заговори по-бързо. — Той каза: „Всичко се подреди — и за шала, и за сина. Ще поразравя списъците на «Екол Маритим» и ще го намеря.“ Тоест той не само е разгадал тайната на шала, но е научил и нещо важно за сина на раджата. Например, че е учил в марсилската „Екол Маритим“, Морско училище. Което, между другото, е завършил и нашият Рение. Индологът говореше за телеграмата, която е изпратил на свой познат във френското Министерство на вътрешните работи. Може би Суитчайлд е искал да разбере каква е била съдбата на момчето. И сигурно нещо е установил, но едва ли се е досетил, че тъкмо Рение е наследникът на Багдазар, инак професорът щеше да е по-предпазлив.

— А какво е надушил за шала? — с ненаситно любопитство попита Гош.

— Струва ми се, че мога да отговоря на този въпрос. Но не сега, после. Времето тече!

— Значи според вас Рение сам е организирал малко пожарче, възползвал се е от паниката и е затворил устата на професора? — замислено рече Гош.

— Да, по дяволите, да! Хайде, поразмърдайте си мозъка! Уликите са малко, знам, но още двайсет минути и „Левиатан“ ще влезе в протока!

Комисарят обаче продължаваше да се колебае.

— Арестуването на капитана в открито море е бунт. Защо взехте на доверие съобщението на този господин? — той врътна брадичка към смахнатия баронет. — Та той непрекъснато дрънка глупости.

Рижият англичанин се подсмихна презрително и погледна Гош така, сякаш беше някаква мокрица или бълха. Не го удостои с отговор.

— Защото отдавна подозирам Рение — на скоропоговорка каза русинът. — И защото историята с капитан Клиф ми се видя странна. Защо лейтенантът е трябвало да води толкова дълги телеграфни преговори с параходството? Излиза, че в Лондон не са знаели нищо за нещастието, станало с дъщерята на Клиф. Тогава кой е изпратил телеграмата в Бомбай? Дирекцията на пансиона? Тя едва ли е така подробно осведомена за маршрута на „Левиатан“. Дали пък самият Рение не е изпратил депешата? В моя пътеводител пише, че в Бомбай има поне дузина телеграфни пункта. Много е лесно човек да изпрати телеграма от единия до другия в рамките на града.

— И за кой дявол му е трябвало да изпраща такава телеграма?

— За да превземе кораба. Той е знаел, че след подобно известие Клиф няма да може да продължи плаването. По-добре попитайте защо Рение е поел риска. Няма да е било заради глупавото честолюбие да може десетина дни да командва кораба, пък после да става каквото ще, нали? Версията е една: за да изпрати „Левиатан“ на дъното заедно с пътниците и екипажа. Следствието е по петите му, кръгът се стеснява. Няма как да не разбира, че полицията ще продължи да дебне всички заподозрени. Докато сега — морска катастрофа, всички загиват и нещата са скрити-покрити. Може спокойно да тръгне да търси ковчежето с камъните.

— Но нали ще загине заедно с нас!

— Не, няма. Току-що проверихме. Капитанският катер е готов за спускане на вода. Той е малък, но здрав и бурята не го плаши. Зареден е с вода, има кошница с провизии, а което е особено показателно, и куфар с дрехи. Рение сигурно възнамерява да напусне кораба веднага след навлизането в тесния проток, откъдето „Левиатан“ вече не може да се измъкне. Параходът няма как да се върне и дори машините да спрат, течението пак ще го отнесе към скалите. Този-онзи може и да се спасят, защото брегът не е далеч, но всички останали ще се водят загинали.

— Не бива да сте толкова неразбран, мосю полицай! — намеси се щурманът. — И без това губихме много време. Мене събуди господин Фандорин. Каза кораб движи погрешно. Аз исках спя, изпращах господин Фандорин по дяволи. Той предлагаше облог: сто лири срещу една, че капитанът сбърка курса. Аз мислих русин полудял, всички знаят, че русите много ексцентрични, аз печеля лесни пари. Качих се на мостик. Всичко наред. Капитанът на вахта, рулевият на щурвала. Заради сто лири все пак тайно проверявал курса и цял изпотих! Но на капитана нищо не казал. Мистър Фандорин предупреди, че нищо не бива казвам. И аз не казах. Желаех спокойна вахта и отивах си. Оттогава — щурманът си погледна часовника — изминаха двайсет и пет минути.

И допълни на английски нещо явно обидно изобщо за французите и по-специално за френските полицаи. Гош разбра само думата frog52.