Читаем Кървави книги том 4 полностью

Ърл беше толкова изумен от гледката, че си глътна езика. Стаята приличаше на мавзолей на Непотребното. Лавиците, стените и голяма част от пода бяха отрупани с предмети, каквито човек би могъл да намери във всеки казан за отпадъци: празни кутии от кока-кола, кочани от билети, скъсани списания, повредени играчки, счупени огледала, неизпратени пощенски картички, непрочетени писма... Унил парад на забравеното и захвърленото. Ърл разгледа безвкусната изложба и не видя нито един предмет, който да не е боклук или ненужна вехтория. Въпреки това жалките експонати бяха старателно подредени и – както установи след по-внимателен оглед – дори номерирани. Мисълта, че всичко това е дело на Лора Мей, накара стомаха му да се свие: жената явно беше луда.

– Това е моята колекция.

– Виждам.

– Събирам я от шестгодишна. – Тя отиде при тоалетката. Повечето жени, които Ърл познаваше, държаха там тоалетните си принадлежности, но върху нейната масичка бяха наредени още вехтории и боклуци. – Всички оставят по нещо след себе си – каза Лора, като взе един експонат. Завъртя го внимателно в ръце, сякаш разглеждаше скъпоценен камък, после го върна на мястото му.

– Така ли?

– О, да. Всички. Дори да е празен кибрит или книжна кърпичка с отпечатък от червило. Когато бях малка, стаите се чистеха от мексиканско момиче на име Офелия. Тя си играеше с мен, като винаги ми носеше по някоя дреболия, оставена от гостите. Щом Офелия умря, продължих да събирам захвърлените предмети, като всеки път си заделях по нещо за спомен.

Ърл започна да проумява абсурдната поетичност на музея. В изящното тяло на Лора Мей живееха амбициите на голям музеен уредник. Но тя не се интересуваше от антично изкуство. Събираше спомени от по-интимно естество – забравени следи от гостите на мотела, които едва ли щеше да види повторно.

– Маркирала си всички предмети.

– О, да. Важно е да знам на кого принадлежат, иначе няма да са ми от особена полза.

Ърл си каза, че е права.

– Невероятно – промърмори той искрено.

Лора се усмихна. Сигурно не показваше колекцията си на всеки; беше поласкан, че я вижда.

– Имам някои наистина ценни неща – продължи тя, като отвори средното чекмедже на тоалетната масичка. – Неща, които не излагам на показ.

– Така ли?

Дъното на чекмеджето беше застлано с опаковъчна хартия, която прошумоля, когато Лора извади най-ценните си придобивки. Мръсна кърпичка, намерена под леглото на холивудска звезда, загинала при трагични обстоятелства шест седмици след престоя си в мотела. Употребявана игла, забравена по невнимание от наркомана Хикс. Празен кибрит, принадлежал на Игрек, който Лора беше проследила до бар на хомосексуалисти в Амарило. Повечето имена не говореха нищо на Ърл, но той се преструваше, че са му познати – възкликваше изумено или се засмиваше. Подхранвано от реакциите му, удоволствието на Лора растеше. Тя му показа цялото съдържание на чекмеджето, като му разказа по някой анекдот или пикантна подробност за собственика на всеки предмет.

Накрая Лора отбеляза:

– Когато ти казах, че всичко е започнало с Офелия, не бях съвсем откровена.

– А как започна?

Тя клекна и отключи най-долното чекмедже с ключ, който носеше на верижка около врата си. Вътре имаше само един предмет. Лора го взе почти благоговейно и се изправи да го покаже.

– Какво е това?

– Попита ме с какво е започнала колекцията. Ето с какво. Намерих го и реших да го задържа. Разгледай го, ако искаш.

Тя му протегна трофея си и Ърл разгърна бялото парче плат. Вътре имаше револвер. Един „Смит енд Уесън“ 38-и калибър в отлично състояние. Трябваше му само миг, за да се досети на кого е принадлежал.

– Оръжието на Сейди Дърнинг... – каза той, като го взе внимателно. – Познах ли?

Лора светна.

– Намерих го в храстите зад мотела малко преди полицията да започне да го търси. Цареше голяма суматоха и никой не ми обърна внимание, а на следващия ден издирването приключи.

– Защо?

– Тогава се разрази торнадото от 1955. Отнесе покрива на мотела и събори училището. През онази година загинаха много хора, седмици наред имаше погребения.

– И не те разпитаха нито веднъж?

– Бях добра лъжкиня – отговори тя не без гордост.

– И не си призна, че е в теб? Пазила си го в тайна през всичките тези години?

Лора направи презрителна физиономия.

– Щяха да го конфискуват.

– Но това е улика.

– И какво от това? Нали я екзекутираха. Сейди си призна всичко. Нищо нямаше да се промени, ако им бях дала оръжието на престъплението.

Ърл завъртя револвера и видя някакви петна.

– Това е кръв – информира го Лора. – Беше още влажна, когато го намерих. Сигурно Сейди е пипнала тялото на Бък, за да се увери, че е мъртъв. Застреляла го е само с два куршума. Останалите патрони си стоят в барабана.

Ърл избягваше да докосва огнестрелни оръжия, откакто деверът му се беше прострелял неволно в крака и беше изгубил три пръста при инцидента. Изнервен от мисълта, че държи зареден револвер, той го остави върху парчето плат и го зави припряно.

– Никога не съм виждал подобно място – каза Ърл, когато Лора коленичи да прибере оръжието в чекмеджето. – Ти си забележителна жена.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Кентавр
Кентавр

Umbram fugat veritas (Тень бежит истины — лат.) — этот посвятительный девиз, полученный в Храме Исиды-Урании герметического ордена Золотой Зари в 1900 г., Элджернон Блэквуд (1869–1951) в полной мере воплотил в своем творчестве, проливая свет истины на такие темные иррациональные области человеческого духа, как восходящее к праисторическим истокам традиционное жреческое знание и оргиастические мистерии древних египтян, как проникнутые пантеистическим мировоззрением кровавые друидические практики и шаманские обряды североамериканских индейцев, как безумные дионисийские культы Средиземноморья и мрачные оккультные ритуалы с их вторгающимися из потустороннего паранормальными феноменами. Свидетельством тому настоящий сборник никогда раньше не переводившихся на русский язык избранных произведений английского писателя, среди которых прежде всего следует отметить роман «Кентавр»: здесь с особой силой прозвучала тема «расширения сознания», доминирующая в том сокровенном опусе, который, по мнению автора, прошедшего в 1923 г. эзотерическую школу Г. Гурджиева, отворял врата иной реальности, позволяя войти в мир древнегреческих мифов.«Даже речи не может идти о сомнениях в даровании мистера Блэквуда, — писал Х. Лавкрафт в статье «Сверхъестественный ужас в литературе», — ибо еще никто с таким искусством, серьезностью и доскональной точностью не передавал обертона некоей пугающей странности повседневной жизни, никто со столь сверхъестественной интуицией не слагал деталь к детали, дабы вызвать чувства и ощущения, помогающие преодолеть переход из реального мира в мир потусторонний. Лучше других он понимает, что чувствительные, утонченные люди всегда живут где-то на границе грез и что почти никакой разницы между образами, созданными реальным миром и миром фантазий нет».

Элджернон Генри Блэквуд

Фантастика / Ужасы / Социально-философская фантастика / Ужасы и мистика