Читаем Кървави книги том 4 полностью

– Хайде да отидем в стаята ми – каза тя, когато устните им се докоснаха. – Не ми харесва тук.

– А баща ти?

– Вече е мъртвопиян. Напива се всяка нощ. Ако сме достатъчно тихи, няма изобщо да разбере, че сме там.

Този план не допадна особено на Ърл. Рискуваше да изгуби работата си, ако го спипат в чуждо легло. Беше женен мъж все пак, макар и да не беше виждал Барбара от три месеца. Лора усети колебанието му.

– Не идвай, ако не искаш.

– Не става въпрос за това.

Тя облиза устни. Беше несъзнателен жест, но сложи край на колебанието му. И всичко, което последва – фарсът, кръвопролитието, неизбежната трагедия, – се случи, понеже Лора Мей навлажни устните си с такава непреднамерена чувственост. Но Ърл нямаше как да знае това.

– Проклет да съм – изруга той. – Ти си неустоима, нали знаеш?

Наведе се и я целуна отново, а облаците над Скелитаун прогърмяха като барабани в цирк, които възвестяват началото на някой особено труден акробатичен номер.

В седма стая Вирджиния се бореше с кошмари. Хапчетата не й бяха осигурили безопасен пристан в съня. Вместо това я бяха запратили във виеща буря. Сънуваше, че се е вкопчила в едно изкривено дърво – жалка котва в подобен водовъртеж, – докато вятърът подмяташе говеда и автомобили във въздуха, засмуквайки половината свят в катраненочерните облаци, които трещяха над главата й. Точно когато реши, че ще намери смъртта си тук, далеч от всички хора, Вирджиния съзря две фигури на няколко метра от себе си, които ту се появяваха, ту изчезваха сред завесите от прах. Не можеше да види лицата им, затова извика:

– Кои сте вие?

Сейди чу вика й в съседната стая. Какво ли сънуваше жената? За момент й се прииска да отиде при нея и да прошепне въпроса в ухото й.

Сънят продължи да бушува зад клепачите на Вирджиния. Бурята погълна вика й и странниците не го чуха. Уплашена, че ще остане пак сама, тя пусна дървото, което моментално бе изкоренено и отнесено, и се запрепъва през жилещия прах към хората. Когато ги доближи, вятърът утихна за миг и разкри фигурите им. Бяха мъж и жена, и двамата въоръжени. Вирджиния извика отново, за да ги предупреди за присъствието си, но те не й обърнаха внимание, а се нападнаха взаимно, като си нанесоха смъртоносни рани във врата и торса.

– Убийство! – изкрещя тя, когато вятърът запрати кръвта в лицето й. – За бога, някой да ги спре! Убийство!

И внезапно се събуди с разтуптяно до пръсване сърце. Сънят продължаваше да проблясва зад очите й. Вирджиния разтърси глава, за да прогони ужасната картина, после стана немощно от леглото. Главата й беше олекнала като балон. Трябваше да излезе на свеж въздух. Броени пъти в живота си се беше чувствала толкова странно. Вече не знаеше кое е реално и кое – не, имаше чувството, че реалният свят се изплъзва между пръстите й. Тя се запъти към външната врата. От банята се чуваше гласът на Джон; сигурно говореше пред огледалото, за да изглади всеки детайл от речта си. Вирджиния излезе на площадката. Стана й по-добре, но не колкото очакваше. В една от крайните стаи плачеше дете. Някой му се скара и детето млъкна. За десетина секунди настъпи тишина, после ревът избухна с още по-голяма сила. Давай, поплачи си, каза тя мислено на детето. Има много причини да плачем. Нещастието на хората й вдъхваше сигурност. Беше единственото нещо, в което вярваше. Тъгата беше истинска за разлика от изкуственото веселие, което беше на мода в днешни дни – тази фасада от изкуствен оптимизъм, с която всички прикриваха отчаянието в сърцата си. Детето усещаше това и плачеше, за да даде израз на паниката си. Вирджиния го поздрави мислено за честността.

Джон Гайър се умори да гледа лицето си в огледалото и реши да си почине, като се отдаде на кратък размисъл. Спусна капака на тоалетната чиния и поседя мълчаливо върху него. Надушваше миризмата на застоялата си пот. Трябваше да се изкъпе и да се наспи. После Пампа. Срещи, речи, хиляди ръце за стискане и глави за благославяне. Понякога изпитваше такава умора, че се питаше дали Господ не може да облекчи поне мъничко товара му. Но това бяха мисли, нашепвани от Дявола. Не трябваше да слуша скверния му глас. Ако се заслушаше дори веднъж, щеше да се изпълни със съмнения като Вирджиния. Тя беше кривнала от пътя, докато е бил зает с някое от благочестивите си дела. Но той, Джон Гайър, щеше да я върне в правия път; щеше да й покаже в каква опасност се намира душата й. Щеше да има сълзи и недоволство, можеше да се наложи да я поступа малко. В крайна сметка синините щяха да оздравеят.

Той остави Библията и коленичи в тясното пространство между ваната и закачалката за хавлиени кърпи. Опита се да намери по-меки думи, някаква смирена молитва, с която да измоли сила да довърши делото си и да вразуми Вирджиния. Но благостта го беше напуснала. Словата на Откровението нахлуха неканени в устата му. И той ги остави да се излеят от нея, въпреки че нервната му възбуда растеше с всяка сричка.

– Харесва ли ти? – попита Лора Мей, когато го въведе в спалнята си.