Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Имаше следи от предишния му живот, които останаха, времето и разложението не успяха да му отнемат всичко. Можеше да си представи ясно и болезнено лицата на онези, които бе обичал и мразил. Те се взираха в него от миналото, ярки и отчетливи. Все още виждаше сладките изражения на децата си, когато ги приспиваше. И същите изражения, макар и не така сладки, върху лицата на изродите, които беше убил.

От някои спомени му се доплакваше, но нямаше сълзи, които да пролее с колосаните си очи. Освен това беше късно за съжаление. Съжалението беше лукс, запазен за живите, които все още имат време, дъх и енергия за действие. Той нямаше. Малкият Рони, както го наричаше майка му (ех, да можеше да го види сега), беше мъртъв от почти три седмици. Беше късно за разкаяние.

Направи всичко възможно да поправи допуснатите грешки. Удължи максимално съществуването си, открадвайки скъпоценно време да закърпи дупките в окаяното си битие. Малкият Рони на мама винаги е бил подреден — образец на подреденост. Това бе една от причините да обича счетоводството. Преследването на няколко загубени пенита чрез стотици изчисления беше игра, на която се наслаждаваше, да не говорим за задоволството, с което изравняваше сметките в края на деня. За съжаление, разбра твърде късно, че животът не е идеален. Все пак беше дал всичко от себе си, а това, както обичаше да казва майка му, беше всичко, на което човек можеше да се надява. Не му оставаше друго, освен да признае греховете си и после да изслуша смирено присъдата с празни ръце. И ето го сега — седи на излъсканата от употреба седалка в изповедалнята на „Света Мария Магдалена“ и се измъчва от мисълта, че тялото, което си е присвоил, няма да издържи достатъчно дълго, за да изповяда всички грехове, които носи в лененото си сърце. Той се съсредоточи, като се опита да запази тялото и духа си свързани за тези няколко последни, жизненоважни минути.

Отец Руни щеше да дойде скоро. Щеше да седне зад зарешетеното прозорче на изповедалнята и да му предложи думи на утеха, разбиране и опрощение; после Рони Глас щеше да използва оставащите минути от откраднатото си съществуване, за да му разкаже своята история.

Като начало щеше да опровергае най-ужасното петно върху репутацията си — обвинението, че е порнограф.

Порнограф.

Самата мисъл беше абсурдна. В него нямаше капчица страст към порнографията. Всеки, който го бе познавал през тридесет и две годишния му живот, щеше да потвърди това. За бога, та той дори не харесваше особено секса. Каква ирония. От всички хора, които можеха да обвинят в разврат, Рони беше най-неподходящият. Докато всички около него парадираха с прелюбодеянията си и ги размахваха като пишки, той бе водил безупречно съществуване. Също като автомобилните катастрофи, забранените плътски удоволствия се случваха на другите, а не на него. Сексът беше шеметно пътуване, на което можеш да се отдадеш веднъж в годината. Два пъти беше поносимо, три — отвратително. Беше ли изненадващо тогава, че за деветгодишния си брак с добра католичка този добър католик се беше сдобил само с две деца?

Но той беше обичал жена си, без да изпитва похот към нея, а Бернадет беше споделяла равнодушието му към секса, така че апатичният му член никога не беше ставал повод за раздори между двамата. А децата бяха радост. Саманта вече се превръщаше в образец на вежливост и спретнатост, а Имоджен (макар и само на две) притежаваше усмивката на майка си.

В крайна сметка бе имал хубав живот. Беше успял да стане почти пълноправен собственик на невзрачна къща, долепена до друга къща в зелените покрайнини на Южен Лондон. Беше притежавал малка градина, за която се грижеше всяка неделя — огледало на душата му. Беше водил образцов живот, тих и скромен, или поне така смяташе.

И животът му щеше да продължи да бъде такъв, ако не беше алчен по природа. Лакомията го беше погубила, нямаше две мнения по въпроса.