Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

В съзнанието на Кут не спираха да се въртят объркани мисли, откакто бе отворил очи върху горещата възглавница. Кръщението на Деклан, прегръдката на звяра, олтарът, настръхналите му коса и кожа. Може би имаше какво да каже на застаналия до леглото му баща.

— … в църквата…

Рон се приведе над Кут; тялото му вече миришеше на пръст.

— … олтарът… страхува се… олтарът…

— Имаш предвид кръста? Страхува се от кръста?

— Не… не.

— Не?

Свещеникът изхърка и замря. Рон видя как смъртта се спуска върху лицето му: слюнката по устните изсъхна, зеницата на оцелялото око се сви. Той го погледа известно време, после позвъни на сестрата и се измъкна тихомълком от стаята.

В църквата имаше някого. Вратата, оставена заключена от полицията, сега беше открехната, а катинарът разбит, Рон я отвори с още няколко сантиметра и се промъкна вътре. Лампите не работеха, единствената светлина идваше от голям огън върху стълбите на олтара. Поддържаше го млад мъж, който Рон беше мяркал в селото. Мъжът вдигна очи към него, но продължи да храни пламъците с книги.

— Какво мога да направя за теб? — попита с незаинтересован тон той.

— Дойдох да… — Рон се поколеба. Какво да каже на този човек? Истината? Не, тук имаше нещо нередно.

— По дяволите, попитах те нещо! Какво искаш?

Рон продължи да върви по пътеката между скамейките към огъня. Вече виждаше мъжа по-ясно. Дрехите му бяха изцапани с нещо като кал, а очите му бяха хлътнали в орбитите, сякаш мозъкът зад тях ги бе засмукал.

— Нямаш право да влизаш тук…

— Мислех, че достъпът до църквата е свободен за всички — отговори Рон, втренчен в горящите страници, които почерняваха.

— Не и тази вечер. Махай се!

Милтън продължи да върви към олтара.

— Разкарай се, казах!

Безизразното досега лице се изкриви от злоба. Злоба и някаква лудост.

— Дойдох да видя олтара и няма да си тръгна, преди да го сторя.

— Значи си говорил с Кут?

— Кут?

— Какво ти каза дъртият пергиш? Каквото и да е било — излъгал те е. Една истина не е казал през проклетия си живот. Всеки път се качваше там горе… — Той метна един молитвеник към амвона. — И разправяше лъжи!

— Искам да погледна олтара. Ще видим дали ми е наговорил лъжи.

— Не! Няма!

Мъжът хвърли още няколко книги в огъня и слезе по стълбите, за да му препречи пътя. Не миришеше на кал, а на лайна.

Нападна Рон без предупреждение. Сграбчи го за гърлото и го събори на пода. Пръстите му се устремиха към очите на Милтън, зъбите му защракаха в опит да го захапят за носа.

Рон се изненада колко слаби бяха собствените му ръце. Защо беше отхвърлил идеята на Маги да играе скуош? Защо мускулите му бяха толкова немощни? Ако не внимаваше, този човек щеше да го убие.

Внезапно през западния прозорец нахлу светлина, ярка като зора посред нощ. Последва я хор от писъци. Беше заревото на пожар, неизмеримо по-голям от огъня пред олтара. Въздухът стана сух; витражът затрепери.

Деклан се разсея за момент и Рон премина към действие. Натисна брадичката му нагоре, пъхна коляно под торса му и ритна силно. Врагът му отлетя назад, той се изправи, сграбчи го за косата и го заудря с юмрук в безумното лице. От носа на копелето шурна кръв, хрущялът се счупи, но Рон продължи да го млати, докато не разкървави собствените си пръсти. Едва тогава пусна Деклан, който се свлече на пода.

Набожност гореше.

Роухед беше палил пожари и преди, много пожари. Бензинът беше ново оръжие, но той му хвана цаката за нула време. Номерът беше да раниш кутиите на колела, а това беше лесно. Правиш им рана отстрани и кръвта им шурва — кръв, от мириса на която го заболяваше главата. Кутиите бяха лесни жертви — строени на тротоара като волове на заколение. Роухед се развилия между тях, кръвта им плисна по Главната улица и той я запали. Потоци от течен огън наводниха градините и заляха праговете. Сламените покриви пламнаха, дървените къщи ги последваха. Пожарът обхвана цялото село за броени минути.

Рон свали мръсното покривало от олтара на „Сейнт Питър“, като се стараеше да не мисли за Деби и Маргарет. Полицаите щяха да ги отведат на безопасно място. Трябваше да се съсредоточи върху настоящата си задача, тя беше по-важна в момента.

Под парчето плат имаше голяма кутия с грубо резбована повърхност. Той не обърна внимание на резбата, чакаха го по-важни неща. Звярът вилнееше отвън. Чуваше победоносните му ревове и гореше от нетърпение да отиде при него. Да го убие или да бъде убит. Но първо кутията. В нея беше затворена някаква сила; сила, от която в момента му се изправяше косата и получаваше болезнена ерекция. Тя изпълваше плътта му с радостна възбуда, с щастието на влюбен. Рон сложи ръце върху дървената повърхност и през тях премина нещо като токов удар, чак ставите го заболяха. Той падна по гръб и си помисли, че ще загуби съзнание, но силната болка отшумя за секунди.

Трябваше да намери нещо, някакъв инструмент, с който да отвори кутията, без да я докосва с голи ръце.