Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Той завъртя Кут към южната врата. Тя зееше и съществото беше там, на прага, леко прегърбено, за да се събере под портика. Свещеникът изтръпна от ужас, защото не беше виждал Роухед на ярка светлина. Беше избягвал да мисли за гигантската фигура и пронизващия ѝ поглед, за произхода на звяра. Но сега, когато той тръгна към него с бавни, почти величествени стъпки, Кут усети в сърцето си, че се прекланя пред властта му. Роухед вече не беше звяр, въпреки че притежаваше грива и страховити зъби — в блестящите му, пронизващи очи се криеше презрение, дълбоко презрение, каквото едно животно не би могло да изпитва. Устата на гиганта се отвори широко и от венците му изникнаха шест, даже осем сантиметра дълги зъби, после челюстите продължиха да се разтягат. Вече беше късно за бягство и Деклан пусна Кут. Не че преподобният щеше да избяга, дори и да можеше — прикованият в него поглед беше прекалено настойчив. Роухед го сграбчи и го вдигна. Светът се преобърна…

Полицаите бяха седем, а не шест, както Кут бе предположил. Трима от тях бяха въоръжени с пистолети, донесени от Лондон по заповед на детектив сержант Гисинг, който скоро щеше да получи медал посмъртно. Тези добри и предани служители на закона бяха предвождани от сержант Айвънхоу Бейкър. Той не беше герой, не го бяха възпитали като такъв и не си падаше по подвизи. Беше се молил гласът му да не трепне, щом дойде време да раздава заповеди, но когато Роухед се появи от вътрешността на църквата, от устата му излезе задавено скимтене:

— Виждам го!

Всички го виждаха: беше висок близо три метра и омазан в кръв; самият дявол. Не беше нужно някой да го сочи. Оръжията се вдигнаха и без команда, а мъжете без пистолет, внезапно почувствали се голи, целунаха палките си и заредиха молитви. Един от тях си плю на петите.

— Не отстъпвайте! — изпищя Айвънхоу; не искаше шибаняците да избягат и да го оставят сам. Не му бяха дали оръжие, само власт, а тя не му беше от особена полза в момента.

Роухед беше изпънал ръка пред себе си и държеше Кут във въздуха, като го стискаше за врата. Краката на преподобния се полюшваха на тридесет сантиметра от земята, главата му беше отметната назад, очите затворени. Чудовището показваше тялото му на враговете си — демонстрация на сила.

— Може ли… да застреляме копелето? — попита един от въоръжените полицаи.

Айвънхоу преглътна, преди да отговори.

— Ще улучим свещеника.

— Той вече е мъртъв.

— Не можем да сме сигурни.

— Трябва да е мъртъв, погледни го…

Чудовището разтърси Кут като пухен юрган и Айвънхоу видя с отвращение как пълнежът на този юрган се изсипва на земята. После Роухед замахна почти мързеливо с ръка и запрати преподобния към полицаите. Тялото се стовари на чакъла недалеч от портата на двора и остана да лежи там неподвижно. Айвънхоу се окопити и изкрещя:

— Стреляйте!

Стрелците не се нуждаеха от повторна покана, пръстите им натиснаха спусъците още преди да е изречена последната сричка. Три, четири, пет куршума улучиха в бърза последователност Роухед, повечето от тях — в гърдите. Заболя го. Той вдигна ръка, за да защити лицето си, а с другата си прикри слабините. Не беше подготвен за подобна болка. Раната от пушката на Никълсън беше забравена в удоволствието от последвалото кръвопролитие, но тези шипове бяха болезнени и не спираха да се забиват в тялото му. Внезапно изпита страх. Първата му реакция беше да се нахвърли върху гърмящите присветващи пръчки, но болката беше прекалено голяма. Вместо това се обърна и хукна към безопасността на хълмове, като прескачаше надгробните камъни по пътя. Знаеше, че там има шубраци, дупки и пещери, в които можеше да се скрие, за да обмисли на спокойствие новия проблем. Но първо трябваше да избяга от преследвачите.

Опиянени от лесната победа, те се спуснаха почти веднага след ранения звяр, а Айвънхоу взе оставената върху един гроб ваза, извади хризантемите, които някой беше сложил вътре, и започна да повръща.