Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Не посмяха да го убият, разбира се; бяха прекалено суеверни. А и ужасът, който изпитваха към него, макар и ранен, не беше ли признание за властта му? Затова го погребаха жив — и това бе по-лошо от смъртта. Не беше ли най-лошото? Защото там, под земята, можеше да живее векове наред и дори никога да не умре. Оставиха го да чака сто години и да страда, после още сто и още, докато поколенията им се разхождаха отгоре, живееха и умираха, и накрая го забравиха. Освен жените; те може би не го забравиха — надушваше миризмата им, когато се приближаваха до гроба му. Чувстваха се неспокойни в близост до него, макар и да не знаеха причината, затова убедиха мъжете си да напуснат мястото и той остана съвсем сам — вече никой не идваше, дори събирачи на съчки. Самотата беше отмъщението им за времената, когато Роухед и неговите братя отвличаха жени в гората, разтваряха крака им и ги обладаваха, после ги освобождаваха — кървящи, но заплодени. Изнасилените жени раждаха децата им и умираха; нямаше жена, която да преживее ударите и ритниците на хибридното бебе, зъбите му и неговото страдание. Това беше единственото отмъщение, което той и братята му можеха да получат за надутите кореми.

Когато се успокои, Роухед вдигна поглед към позлатената репродукция на „Светлината на света“ на Уилям Хънт, която висеше над камината на Кут. Тя не предизвика страх в него, нито пък разкаяние — просто някаква рисунка на безполов мъченик с очи на кошута и печално изражение. Не представляваше заплаха. Истинската сила, единствената сила, която можеше да го победи, изглежда, беше изчезнала: безвъзвратно изгубена и заменена от девствен пастир. Роухед се изпразни мълчаливо и рядката му сперма изсъска в горещата камина. Щеше да властва необезпокояван над света. Да има топлина и храна в изобилие. Дори бебета. Да, нямаше нищо по-вкусно от тях. Особено когато са новородени, още слепи от утробата.

Той се протегна, въздъхна при мисълта за лакомствата, които го очакваха, и съзнанието му се изпълни с картини на зверства.

Скрит в криптата, Кут чу пристигането на патрулните коли: те спряха с писък на гуми пред ризницата на църквата, после по чакъла се разнесоха шумни стъпки. Бяха дошли поне шестима полицаи. Щяха да стигнат.

Той се размърда в тъмнината и закрачи предпазливо към стълбите.

Нещо го докосна и Кут понечи да изпищи, но в последния момент си прехапа езика.

— Не си тръгвай сега — рече глас зад гърба му. Беше Деклан и говореше прекалено силно. Звярът беше някъде там, горе; щеше да ги чуе, ако не внимаваха. Боже, дано не ги чуе.

— Над нас е — прошепна му Кут.

— Знам — отговори Деклан.

Гласът му беше хриплив и гъргорещ — сякаш излизаше от корема, а не през устата.

— Да го доведем ли тук долу? Той те иска, знаеш. А аз трябва…

— Какво е станало с теб?

Кут най-сетне видя лицето му: беше ухилено и безумно.

— Мисля, че иска и теб да покръсти. Ще ти хареса, нали? Видя ли как се изпика върху мен? И не само това. О, не, той иска много повече. Иска всичко. Чуваш ли? Всичко.

Мъжът го сграбчи в мечешка прегръдка; целият вонеше на противната урина.

— Идваш ли? — попита похотливо.

— Оставям се в ръцете на Господ.

Деклан се изсмя. Смехът му не беше престорен, в него имаше искрено съжаление към тази заблудена душа.

— Той е Господ. Бил е тук, преди да построят този шибан кенеф, и ти го знаеш.

— И кучетата са били.

— Какво?

— И кучетата са били тук. Това не означава, че ще ги оставя да ми пикаят по краката.

— Дърт смотаняк. Мислиш се за много умен, а? — Усмивката на Деклан се стопи. — Той ще ти покаже. Ще се промениш.

— Не, Деклан. Пусни ме…

Стискаше го прекалено силно.

— Тръгвай по стълбите, мухльо. Не трябва да караме Бог да ни чака.

Той задърпа Кут по стълбището, без да го изпуска от мечешката си прегръдка. Преподобният се помъчи да възрази, но думите му се изплъзваха, не откриваше разумни аргументи. Какво би могъл да каже на Деклан, за да го накара да види собственото си падение? Те влязоха със залитане в църквата и Кут погледна машинално към олтара, но не намери подкрепата, която очакваше. Олтарът беше осквернен. Покривалото беше разкъсано и изцапано с екскременти, кръстът и свещниците горяха върху клада от молитвеници. Въздухът беше пълен с черен дим и сажди.

— Ти ли стори това?

Деклан изсумтя.

— Той иска да унищожа целия олтар. Да го направя на парчета, ако трябва.

— Не би посмял.

— О, той смее. Не се страхува от Исус, нито от…

Клисарят се поколеба и Кут се възползва от паузата.

— Но тук има нещо, от което се бои, нали? Иначе щеше да дойде и да го разруши сам.

Деклан не отвърна на погледа му. Очите му бяха станали безизразни, стъклени.

— Какво е то, Деклан? Какво не му харесва? Можеш да ми кажеш…

Мъжът се изплю в лицето му и от бузата на Кут увисна мазна храчка.

— Не е твоя работа.

— За бога, Деклан, виж какво е сторил с теб.

Клисарят започна да се тресе.

— Познавам истинския си господар, когато го видя… и ти ще го познаеш също.