Читаем Къртицата полностью

„Да — помисли Васил. — Ние не трябваше да се приземяваме. Антеро беше прекалено самоуверен. Изложихме се като хлапаци… Като се върнем, ще настоявам непременно да въведат в академията курс по теория на интригите. Всичко стана толкова глупаво… Приземихме се на площада внимателно, без да закачим нито една къща с гравиполето. Населението, естествено, се разбяга. А после — тържествена делегация начело с Бурдан, Ирзал и Нод Карлар. За разлика от нас те бързо се ориентираха в обстановката. Поканиха ни на гости и лесно ни плениха, без да рискуват излишно — една граната с приспивателен газ и край!“

— Защо мълчиш, Васил? — презрително запита Кар. — Няма ли да кажеш нещо?

— Ще кажа — съгласи се пленникът и почука с нокът по пръчката на леглото. Звукът се получаваше ясен, висок. — Ще кажа, че ти си безкрайно глупав, Кар. Нима наистина мислиш, че аз съм в ръцете ти?

Сам в своя кабинет, далече от подземната килия, Кар побледня. Пръстите му се свиха около кристалната чаша.

— Не можеш да се измъкнеш от това място! Освен мене те наблюдават още трима души, между които е началникът на охраната. Само да заповядам и ти ще бъдеш мъртъв.

— И какво от това? — запита Васил.

Той продължаваше да чука с нокът металната пръчка и този звук обтягаше нервите на Кар.

— Престани да чукаш! — опита се да заповяда съветникът. — Ти си в безнадеждно положение и ще трябва да преговаряш с мене.

Пленникът не отговори. Той лежеше неподвижно и от репродуктора долиташе само монотонно, остро чукане. То проникваше направо в мозъка на съветника, изпълваше черепа му, довеждаше го до лудост с упоритата си равномерност.

— Тихо! — изкрещя Кар.

Непоносимият звук продължаваше. Съветникът притисна ушите си с длани, но му се струваше, че дори сега чукането продължава да навлиза в главата му. Той цял трепереше от напрежение. Да става каквото ще, само да се прекрати това мъчение! По-скоро!

— Началникът на охраната!

— Слушам! — отвърна гласът на дебелия офицер.

— Незабавно разстреляйте пленника!

— Но господин съветник…

— Отказвате ли да изпълните заповедта?

— Съвсем не! Слушам, господин съветник.

Кар видя на екрана как вратата на килията се отвори и офицерът влезе вътре. Пленникът лежеше спокойно, а пръстите му продължаваха да чукат по тръбата. Началникът на охраната боязливо спря на прага и дълго се мъчи да измъкне от кобура тежкия пистолет. Най-после го извади, насочи дулото напред и натисна спусъка. От репродуктора долетя трясък, последван от острия писък на рикоширалия куршум. Чукането не спираше.

— Идиот! — изстена Кар. — От два метра не може да улучи! Ще го убия, негодника!

Беше забравил, че думите му достигат килията. Офицерът ужасено се огледа, направи крачка напред и почти опрял дулото в гърдите на Васил, стреля повторно. Тялото на пленника подскочи от удара на куршума. Настъпи тишина, в която Кар потъна като в приятна, топла вана. Вторият и третият изстрел не го смутиха. Успокоен, той стана и изключи екрана, на който лежеше неподвижното, окървавено тяло на Васил.

— Е, какво пък — промърмори Кар. — Ще минем и без него.

Нещо подобно мислеше и началникът на охраната, докато отвеждаше под строй вече ненужните войници. Не беше затворил тежката врата. Нямаше смисъл да я затваря.

След като остави войниците в определеното за тях помещение, офицерът, облекчен от приключването на задачата, се запъти към стаята за военни от висш клас. Там завари още петима, които играеха на ак-трак???, разновидност на играта с дълги сламки. Той се включи в играта, набързо спечели половин заплата и изведнъж скочи, мокър от внезапно избилата го пот.

Беше си спомнил, че вместо да застреля пленника, непонятно защо го освободи от белезниците.

В същия момент от хипнозата се освобождаваха и останалите трима наблюдатели.

Васил крачеше по тунела с уверена, широка крачка. Вече не се боеше от нищо. Заедно с паметта се бяха завърнали и всички способности, за които не бе подозирал в досегашното си тежко съществуване тук. Сега той можеше безпогрешно да се ориентира из лабиринта от подземни коридори. До лагера на Урман оставаше не повече от един километър път.

„Антеро беше прав — мислеше Васил. — Ние наистина сме способни да се измъкнем от всяко положение. Но сме наивни, прекалено наивни в своята първа среща с чуждия разум. Твърде много се надявахме на собствените си сили и не предполагахме, че едно просто изтриване на паметта може да ни лиши от тях. Затова коварството удържа победа без никакъв труд. Сега сме пръснати по цялата планета, не знаем нищо един за друг. Антеро е на свобода… беше на свобода, само това ми е известно. А Едуард? Аркашка? Какво е станало с тях?“

— Стой! — изрева гърлен глас иззад близкия завой. — Ще стрелям!

Васил спря и се вгледа. Иззад стената се подаваше брадясала, отдавна немита физиономия, а под нея стърчеше дулото на автомат.

— Кой си ти? — запита брадатият.

— Не виждаш ли? — сърдито отвърна Васил. — Приятел на Урман.

— Знаем ги ние тия приятели — промърмори недоверчиво часовият. — Хвърли оръжието и бавно ела насам.