Читаем Къртицата полностью

Базил не успя да произнесе нищо повече. Сетивата му по-скоро се досетиха, отколкото регистрираха стремителния полет на някакво дребно, удължено тяло далече напред в долината. Мисълта, която проясняваше всичко, шеметно прелетя през мозъка на Базил и тялото му, получило само една заповед, заживя свой самостоятелен живот на мълниеносно движение, където времето се измерваше с хилядни от секундата. Ръцете му сграбчиха момичето, хвърлиха го на скалата и той се метна отгоре, обърнал глава назад, към изхода от долината.

Той още падаше — бавно, неизмеримо бавно в сравнение с ускорените му реакции. Втвърдените мускули на лицето притискаха с всички сили клепачите, но дори през тях си проби път ослепителната бяла светлина, която опали гърба му. На гърба му гръмотевично се стовари ударът на вкоравения от титанични сили въздух. Усилията му да се удържи бяха нищожни пред този напор. Огненият ураган го откъсна от земята и го запрати — нищожен, дребен, безсилен — някъде далече напред, в мрак и тишина.

Съзнанието се върна към него бавно и мъчително. Лежеше по очи на студената скала и дребните камъчета болезнено се впиваха в тялото му. Събра сили и надигна глава.

Долината лежеше мъртва и тиха под лъчите на обедното слънце. Всичко беше спокойно, сякаш никога не бе имало взрив.

Болката изпълваше тялото му, но оставаше някак настрана, без да му пречи да мисли. Сега той знаеше какво се е случило.

„Ядрен взрив… — помисли Базил. — Странното е само това, че останах жив на такова разстояние от епицентъра. Нелогично… Освен ако зарядът е бил тактически, минимален. Но това означава, че тук са много по-напреднали в ядрената физика, отколкото предполагах. И все пак е странно… Толкова развита наука да е свързана с едно изостанало общество…“

Изправи се бавно, несигурно на треперещите си крака. Огледа се. Ика беше изчезнала.

Вече нямаше съмнения. Това беше капан. Момичето го водеше на смърт и беше готово да загине заедно с него.

Трябваше да се измъкне от тази долина. Базил закуца по обратния път. Той крачеше с мъка по дъното на долината, препъваше се и мислеше за странната омраза на Ика.

Когато излезе на открития склон, студеният вятър го блъсна в гърба, проникна през дупките на изгорената дреха и облекчи болките в гърба.

Два часа по-късно стигна до малкото селище. Вече се чувствуваше по-добре, но трябваше преди всичко да приготви някакво лекарство против лъчевата болест. Не се съмняваше, че е получил опасна доза радиация. Условията тук бяха примитивни, но все щеше да направи нещо. Все пак приложната фармацевтика и токсикология са велика сила…

Землянката на Ика беше пуста и това го разтревожи. Положението на момичето не беше по-добро от неговото. Трябваше да я намери и да я лекува. Иначе… Той дълго приготвя необходимата смес. Оскъдните средства, които имаше на разположение, го вбесяваха. Трябваше му магнезий, хлор, натрий и още много съставки, а от тях нямаше и следа. Дойде му спасителната идея да използува обикновена готварска сол. Ала след дълго разпитване из лагера узна, че солта е една от най-големите ценности в тези планини и се добива чрез дълги и опасни търговски походи в районите на други племена. Най-сетне Раппар се смили и след продължително ровене из землянката си скъпернически подаде на Базил щипка сол.

Обгорялата дреха привлече вниманието на стареца. Той огледа гърба на Базил, съчувствено заохка и запита:

— Под взрив ли си попаднал? Трябва да се пазиш от откритите склонове. Къде стана това?

Базил неопределено махна с ръка.

— Там… Оттатък билото, в някакво пресъхнало речно корито…

— Уф! — изсумтя Раппар. — За какъв зеб-заб си се пъхнал там? Не знаеш ли, че това е един от проходите през планината? Нашите прадеди са се погрижили да посрещнат зебарската пехота.

— Не знаех — мрачно отвърна Базил. — Ика също не знаеше. Да си я виждал?

— Не съм. Ще разпитам другите.

— Разпитай ги. Непременно трябва да я намеря.

Старецът започна своята обиколка из долината, а Базил тръгна към купчината съчки, приготвени за вечерния огън. Взе един голям наръч и се върна до землянката.

Този път му се наложи дълго да приготвя смесите. Трябваше да измисли три катализатора, сетне да пече праховете върху огъня. Не беше лесно, но след много проби и грешки нужните съставки бяха готови. Изсипа ги в едно гърне и изтича към новия топъл извор. Наклякали край горещото езерце, няколко жени перяха дрипави дрехи. Базил ги заобиколи и потърси място, където водата беше размила гъста, червеникава глина. Напълни гърнето с вода и замаза отвора му.

Когато се върна, пламъците на малкия огън се снишаваха. Базил разбута жарта, зарови в нея запушеното с прясна глина гърне и натрупа отгоре нови съчки. Както цялата му лечителска дейност и това беше примитивен процес, но по липса на автоклав, щеше да свърши работа.

— Хей, Базил! — извика някой.

Обърна се и видя Тагол. Плешивият великан се усмихна и махна с ръка.

— Ела бързо. Хванах агал. Нали ти си искал да го видиш.

Базил погледна към огъня. Имаше време. Сместа трябваше да ври поне половин час. Стана и се запъти към Тагол.