Читаем Къртицата полностью

— Всичко с тебе е много странно. По фигура приличаш на войник. Ръцете ти са гъвкави като на конструктор. Силен си като обикновен носач. И отгоре на всичко стреляш с лък много по-добре от другите. И за стрелбата с лък ли не помниш нищо? Е, добре, покажи ми още веднъж как стреляш.

Базил изтича до землянката на Ика и след малко се върна с лъка и колчана. Имаше двадесет стрели. Първите пет заби в права линия. Точността му смайваше всички, но най-важен беше следващият номер. Никой от ловците не познаваше балистичното мерене. Заел класическата поза за стрелба с лък — краката леко разкрачени, торсът извит, главата обърната към целта — Базил показа под какъв ъгъл трябва да се изпраща нагоре стрелата за всяко по-далечно разстояние, как се прави поправка за вятъра и дори демонстрира стрелба с изпреварване, като свали една птица, кръжаща над долината.

Тази точност беше невероятна. Но докато гледаха със зяпнали уста полета на поредната стрела, хората от племето не подозираха, че най-учуден е самият Базил. Стиснал грубото дърво на лъка, той се мъчеше да си спомни кога и къде се е учил на това. Но в паметта му изникваше само един изящен лък от прозрачен гъвкав материал с множество пружинки и колелца за центроване и обтягане, а след това една блестяща металическа стрела, която лети към червена мишена с бели кръгове.

Сега, след като главоболието им беше минало, ловците се успокоиха. Също както жените, те насядаха на припек и оживено обсъждаха стрелбата. Според всеобщото мнение, старците бяха сбъркали, когато отказаха да приберат заразения Базил. Ала от друга страна, бяха абсолютно прави, защото никой не би могъл да предположи, че болният ще оживее. Синият мор си е син мор…

Първият трус не ги изплаши. Докато земята леко се тресеше, те станаха и без да бързат тръгнаха към центъра на долината. Знаеха, че е достатъчно да се отдалечат от скалните стени.

Най-после земетресението свърши. Този път обаче скритите нейде дълбоко в планината автомати бяха дали пълна мощност на сеизмичния удар и за хората от долината това означаваше половин час истински ад. Базил още притискаше към себе си детето, което бе спасил секунда преди да го погълне една пукнатина, зейнала в сухата скала. То скимтеше едва чуто.

Над долината тежеше плътна, мъртвешка тишина. Облаците прах продължаваха да се въртят из въздуха. Дочул дрезгав стон, Базил остави детето и бавно се запъти през прашната завеса натам. Една стара жена лежеше на земята и охкаше, стискайки лявото си рамо. Базил се наведе над нея. Опипа пострадалото място и разбра, че няма нищо сериозно. Беше само навехнато. Стисна с две ръце и с ловко движение намести ставата. Старицата изпищя, подскочи и утихна, свита на земята като вързоп окъсани мръсни дрипи.

Долината постепенно се проясняваше. Хората се надигаха от земята с недоумяващи лица, сякаш не можеха да разберат как са останали живи.

Пострадалите бяха много. Първият, когото Базил видя след старицата, вече нямаше нужда от помощ. Само краката му се подаваха изпод голяма скала, паднала в самия център на долината. Следващият беше един тромав късокрак ловец със счупена ръка. Докато наместваше костите и полагаше примитивна шина върху счупеното, Базил забеляза Раппар. Старецът се оказа невредим и с готовност прие задачата да води насам всички ранени.

Към обяд вече можеше да се направи равносметка. Имаше трима убити-двама мъже и една жена. Четири счупвания на крайници, един пукнат череп и един случай на истеричен припадък, при който Базил трябваше да прибегне към хипноза. Многобройните навяхвания и изкълчвания не влизаха в сметката, както и дребните рани.

Когато свърши и последната превръзка, Базил уморено се изправи. И за минута не беше вдигал глава от пострадалите. Чак сега видя какво е станало с малкото селище. Дъното на долината беше неузнаваемо. От землянките бяха останали безформени ями, запълнени с камъните от ниските зидове. Дълбоки пукнатини прорязваха почвата. Наоколо, вместо предишните високи и гладки скални стени, се издигаха грамадни купища скали. От тях бликаше димящ извор с гореща подземна вода.

„Сега поне ще се къпем тук“ — тъпо помисли Базил, докато крачеше към мястото, където би трябвало да бъде землянката на Ика.

Момичето вече беше разровило затрупаната яма и сега седеше на земята до нея, гледайки замислено дълбоката, разкъсана рана на бедрото си, неумело превързана с мръсен парцал. Останките от имуществото гърненца, завивки, кожи и обработени камъни, лежаха натрупани накуп.

— Да те превържа — предложи Базил с безизразен глас.

Тя се обърна към него и в потъмнелите й очи блесна ярост.

— Нямам нужда от твоята помощ!

Базил безпомощно вдигна рамене и седна до нея. Ика помълча, после заговори умолително:

— Кажи ми какво искаш от нас? Защо се преструваш на добър? Преструваш се, нали? Всичко това е лъжа. Лекуваш, помагаш… Нямам сили повече да гледам тази лъжа, разбери ме. Ако не си отидеш, ще трябва аз да избягам оттук. Върви си! Още сега, веднага!

— Аз няма къде да отида, Ика — меко каза Базил — А освен това тук имат нужда от мене.