Читаем Къртицата полностью

— Не виждаш ли, че това е агал? Месото му може да е отровно. За друг път знай, да не си хабиш стрелите.

— Ясно — каза Базил.

И веднага грабна стрела от колчана. Лъкът се изви в ръцете му, стрелата изфуча и се заби в новото животно, което лениво пълзеше по пътеката.

Тагол стреснато се обърна, видя животното и изруга.

— Зеб-заб! Човече, защо не ме слушаш?

— Щеше да избяга — смути се Базил. — Нали стоите на открито…

— Да избяга! Нали ти казах ясно: не се занимавай с агалите. Никаква полза няма от тях.

Базил седна на един камък и озадачено се вгледа в люспестия гущер, лежащ на пътеката.

— Стоп — каза той. — Чакай малко, Тагол. Какво е това, дето лети горе?

Плешивият гигант вдигна рамене.

— Агал, естествено.

— А това, което убих?

— Пак агал. Какво друго може да бъде?

Физиономията на Базил изразяваше такова недоумение, че Тагол гръмко се разсмя.

— И това ли не знаеш? Зеб-заб! Добре стреляш, но не мислех, че си чак такъв невежа. Наистина ли не знаеш нищо за агалите?

— Съвсем нищо.

— Ами че агалът може да се превръща в каквото си иска. Ако го сложиш в клетка, ще се превърне в змия и ще излезе на свобода. А ако го затвориш в желязна кутия, бързо ще му поникнат зъби, които могат да прегризат и желязото. По формата не можеш да го познаеш. Най-сигурният белег са зелените люспи. Те са последното, което се променя в него.

Като сметна с това обясненията си за изчерпани, Тагол взе тялото на агала и го хвърли в потока. Останалите бяха изтеглили плячката от пътеката и заемаха скривалищата си.

Внезапно отгоре долетя трясък. Свил се инстинктивно до отвесната стена, Базил видя как ловците скочиха и се разбягаха, ужасени от шума. Земетресенията, толкова чести в тази планина, ги бяха приучили да се боят от всяко разместване на скалите.

Край отвесната стена падаше облак от прах и камъни. Изтръпнал, Базил лежеше и се мъчеше да се слее със скалата. Камъните преминаха пред него и една огромна канара с тежък грохот рухна на пътеката. По околните скали зачаткаха откъртени парченца, земята се разтърси и всичко утихна.

Треперейки от нервно напрежение, Базил се изправи. Прашният облак не му позволяваше да види какво е станало с другите. Но прахът постепенно се утаи и Базил различи единия от ловците, паднал неподвижно на десетина метра от пътеката. До краката му се жълтееше снопче суха трева. Беше попаднал в отровна зона.

Останалите стояха неподвижно на безопасно разстояние и мълком го гледаха. Базил се спусна по сипея, спря и застана до тях.

— Ще се посмеем тази вечер — мрачно каза Менар.

Преди да успее да запита какво означава това, Базил трепна. Едва доловим шум, долетял отгоре, го накара да се обърне. Над скалния ръб, откъдето бе паднала канарата, се мярна и изчезна човешка глава с разрошена дълга коса. От такова разстояние и за толкова кратко време не можеха да се различат подробности, но Базил беше почти сигурен, че там имаше жена. И кой знае защо, в паметта му изплува злобният поглед на Ика.

— Горе има някой — прошепна той.

Четиримата ловци впериха погледи нагоре, но не видяха нищо.

— Сторило ти се е — промърмори Тагол. — Или пък е някой от групата на Рейнат… Макар че те рядко идват толкова наблизо. Все едно. По-добре е да се връщаме.

Двама от ловците нарамиха тежкото тяло на черното животно и с Тагол начело малката група тръгна по пътеката.

Не бяха изминали и половината път, когато слънцето потъна зад черни облаци. Само за няколко минути над планината падна тежък полумрак, в който странно се усилваха всички звуци — тихото свистене на вятъра, стъпките на хората, плискането на далечния поток, търкалянето на ситните камъчета. Ловците ускориха крачка, двамата с тежкия товар също се стараеха да не изостават. Но бурята връхлетя внезапно. По камъните наоколо удариха едри капки. Широки мокри петна покриха дрехите на ловците. След секунда петната се сляха. От небето се сипеха плътни водни струи. Всичко наоколо изчезна. Приведен под ударите на дъжда, Базил не можеше да види дори ръцете си, протегнати напред в търсене на опора. Мощно бучене заглушаваше всичко. Викът на Тагол успя да си пробие път сред водната преграда, но Базил чу само някакви неясни звуци: „А-а-ое“. Направи няколко крачки към мястото, откъдето чу гласа, подхлъзна се и падна.

Изправи се с мъка. От дрехите му течеше вода. Главата и раменете му изтръпваха от ударите на водните струи. Опита се да вика, но сред грохота не чу собствения си глас. Другите може би бяха само на няколко крачки.

Навред течаха мътни потоци. Водата стигаше над глезените. Повлечени от нея, дребни камъни болезнено го удряха по краката. От сивата пелена, само на сантиметри от него изскочи огромна маса глина и скали и продължавайки да се търкаля надолу, изчезна от погледа му.