Читаем Къртицата полностью

Той се обърна с гръб към нея и смутено свали обувките, панталона, след това с облекчение се хвърли напред, в облака пара. Горещата вода обгърна тялото му, надигна се нагоре и той беше готов да заплува, но краката му опряха в каменистото дъно. Потънал до гърдите в приятната топлина, Базил се облегна на една скала и притвори очи. Отдавна не се беше чувствувал толкова добре. Гореща баня… Откога не беше изпитвал подобно удоволствие? Топлото място в тунелите… Не, то не можеше да се сравни с банята. Значи преди, още във времето, за което нямаше никакви спомени.

— Изтъркай се хубаво — извика момичето, за да надвие шума на потока.

Базил прекара длан по гърдите си и усети как струпеите се отлепят един след друг. Изтърка корема, шията, краката. Потопи се цял в горещата вода и изтри твърдите кори от лицето си. Изправи се, пое дъх, след това изви ръка зад гърба си, за да очисти и последните следи от болестта.

Седнала на брега, Ика го гледаше през играещата над потока пара. Този път не можеше да има грешка — тя наистина се усмихваше.

— А сега се обърни — каза Базил. — Искам да изляза.

— Срамуваш ли се? — изненадано запита Ика. — Е, добре, добре.

Без да става, тя се завъртя с гръб към него. Потръпвайки от студ, Базил се изкатери по стръмния бряг. Сега кожата му беше чиста. На мястото на струпеите останаха само бели петна от нежна нова кожа. С неприятно чувство той навлече върху тялото си изпоцапаните дрехи и се приближи до момичето.

— Да тръгваме.

Като че ли неохотно тя се изправи, погледна го, не каза нито дума и тръгна напред.



След няколко дни Базил вече беше на лов с още петима мъже — една четвърт от дееспособното население на долината. Бе свикнал и видът на ловците не го смущаваше, макар всеки от тях да притежаваше свое особено уродство. Изглежда, в този невероятен свят това беше правило — хората да се различават един от друг по ръст, по устройство на тялото, по форма на главата, лицето и крайниците.

Лежаха в засада, скрити недалече от пътечката. Наблизо шумеше потокът, идващ от гейзерите. Докато се спусне от долината чак дотук, водата изстиваше и привличаше животните на водопой. Това беше едно от редките безопасни места сред широките отровни зони, затова ловът тук почти винаги завършваше с успех.

Предпазливо, безшумно, Базил протегна ръка и потупа по рамото своя съсед, безухия гигант Тагол. Гладкото лице без вежди и коса се обърна към него с въпросително изражение.

— Оттук няма да мога да стрелям — прошепна Базил и за по-голяма изразителност потупа лъка си.

Тагол кимна и се огледа. После надигна ръка и посочи към скалите по-нагоре.

— Там. Внимавай, заобиколи отдясно. Вляво тревата е изсъхнала.

За изминалите три дни Базил беше свикнал с този израз. Изсъхналата трева означаваше смъртна опасност. Затова той последва съвета на Тагол, макар че в тази посока растяха проклетите черни храсти. Като остави по шиповете няколко парцалчета от дрехите си, той стигна до отвесната скала и се притаи в подножието й. Тук позицията беше наистина добра. В пролуките между натрупаните камъни се откриваше чудесна видимост към бреговете на потока и към част от пътечката. Базил свали преметнатия през рамо колчан. Облегна се удобно на камъка, постави стрела на тетивата и зачака.

Драскотините от храстите го дразнеха. Той ги потърка със свободната ръка и изруга черната растителност. Но веднага си призна, че не беше прав. Ползата от бодливите храсти напълно компенсираше тези им недостатъци. От шиповете правеха остриета за стрели. И колкото и невероятно да изглеждаше, някои дребни гризачи се хранеха с твърдите стъбла. Дори когато не ставаха плячка на ловците, тези малки животинки служеха за храна на по-едрите хищници.

На завоя на пътеката нещо трепна. Това стана толкова бързо, че Базил едва успя да забележи някакво черно, блестящо петно. После нищо. Но животното щеше да се върне. Базил леко се надигна и опъна тетивата, готов да изпрати стрела, щом плячката се приближи. Между камъните видя как се напрегнаха мускулите по широкия гръб на скрития Тагол.

Петното пак се появи с неуловимо, стремително движение. Този път то замръзна на завоя и се превърна в едър, красив звяр с гъвкави стройни крака, изтеглена муцуна и дълга опашка. Черната му козина лъщеше на слънцето. Няколко секунди животното се ослушва, реши, че няма опасност, и тръгна към водата. Беше само на метър от брега на ручея, когато Базил отпусна изпънатата тетива. Стрелата полетя със свистене и се заби в гладкия черен хълбок. Хищникът изрева глухо, подскочи и във въздуха се обърна назад, към завоя, но ловците вече тичаха от скривалищата си. Копието на мършавия Менар удари муцуната, Тагол заби своето в корема на животното и всичко свърши. Дългото лъскаво тяло лежеше на камъните и мускулите му трепереха в мъчителна агония.

Изморен от дългото лежане зад скалите, Менар доволно се протегна и промърмори:

— Добър лов… А, Базил? — обърна се той нагоре. — Харесва ли ти ловът?

Вместо отговор Базил вдигна ръка. Съвсем наблизо летеше някаква странна люспеста птица. Тагол погледна, презрително плю и поклати глава.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эгоист
Эгоист

Роман «Эгоист» (1879) явился новым словом в истории английской прозы XIX–XX веков и оказал существенное влияние на формирование жанра психологического романа у позднейших авторов — у Стивенсона, Конрада и особенно Голсуорси, который в качестве прототипа Сомса Форсайта использовал сэра Уилоби.Действие романа — «комедии для чтения» развивается в искусственной, изолированной атмосфере Паттерн-холла, куда «не проникает извне пыль житейских дрязг, где нет ни грязи, ни резких столкновений». Обыденные житейские заботы и материальные лишения не тяготеют над героями романа. Английский писатель Джордж Мередит стремился создать характеры широкого типического значения в подражание образам великого комедиографа Мольера. Так, эгоизм является главным свойством сэра Уилоби, как лицемерие Тартюфа или скупость Гарпагона.

Джордж Мередит , Ви Киланд , Роман Калугин , Элизабет Вернер , Гростин Катрина , Ариана Маркиза

Исторические любовные романы / Приключения / Проза / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Современная проза
Сальватор
Сальватор

Вниманию читателя, возможно, уже знакомого с героями и событиями романа «Могикане Парижа», предлагается продолжение – роман «Сальватор». В этой книге Дюма ярко и мастерски, в жанре «физиологического очерка», рисует портрет политической жизни Франции 1827 года. Король бессилен и равнодушен. Министры цепляются за власть. Полиция повсюду засылает своих провокаторов, затевает уголовные процессы против политических противников режима. Все эти события происходили на глазах Дюма в 1827—1830 годах. Впоследствии в своих «Мемуарах» он писал: «Я видел тех, которые совершали революцию 1830 года, и они видели меня в своих рядах… Люди, совершившие революцию 1830 года, олицетворяли собой пылкую юность героического пролетариата; они не только разжигали пожар, но и тушили пламя своей кровью».

Александр Дюма

Приключения / Исторические приключения / Проза / Классическая проза / Попаданцы