Читаем Къртицата полностью

Ръката му се разгъна като пружина. Замахът й помете човека в черно. Удареният изохка, отлетя на няколко метра, блъсна се в стената и се свлече в ръждивоблестяща кална локва. Другите двама закрещяха и разблъсквайки народа се втурнаха към вратата.

Захвърлил пакета с дрехи, Бързия тичаше по широк мрачен коридор. Препъна се в стръмни стъпала, стана, изкачи ги тичешком и отново побягна. Зад гърба му кънтяха крясъци. Коридорът се разшири, превърна се в голям двор, едва осветен от слабите отблясъци над далечните покриви. Някакъв метален предмет се катурна и задрънча по камъните. Бързия спря за момент и се огледа. Наоколо имаше само стени. Избра най-ниската, дотича до нея и скочи нагоре. Пръстите му се вкопчиха в грапавата повърхност. Мускулите на ръцете му продължиха тласъка на отскока и преметнаха тялото отвъд стената. Земята тежко блъсна краката му, но Бързия запази равновесие. Видя отсреща нов коридор и се понесе по него.

Излезе на широка улица, изпълнена с народ. Тук вече не можеше да бяга. Трябваше да намери убежище, преди да са пристигнали хората в черно. Погледът му трескаво се мяташе по улицата. Видя, че в един вход влизат хора и доколкото му позволяваше блъсканицата, се устреми натам.

Пред самия вход го спря дребен човек с изтъркани червени дрехи. Бързия се обърна към него, готов да замахне, но онзи само протегна ръка.

— Билетът. Дай си билета.

Нямаше билет. Изобщо не знаеше какво е това. Смутено затършува из джобовете си, измъкна някаква плътна сива хартийка и я протегна към дребосъка. Въпреки очакванията му, това свърши работа. Кривата ръка сграбчи хартийката и джуджето се дръпна. Заедно с още няколко души Бързия слезе по мръсни каменни стъпала и се озова в широк, тъмен салон. Върху едната стена се лепеше плоско изображение и в неговата слаба светлина едва се различаваха дълги редици от насядали хора. Бързия се облегна до една стена и загледа изображението.

Играта на мътен сноп лъчи, идващи някъде отзад, обрисуваше върху екрана непознат пустинен пейзаж. Сред пясък и купища огромни скали бягаха почти голи черни хора, други оставаха на място. Скрити зад камъните, те насочваха напред продълговати метални тръби, снабдени с удобни ръкохватки. Трясъкът, който издаваха тези предмети, напомни на Бързия за нападението в тунела. Сега той знаеше със сигурност, че това е оръжие.

От небето стремително се спускаха огромни машини, над които като трептящи прозрачни дискове се въртяха широки перки. Щом докосваха земята, вратите им се отваряха и от металическите им утроби започваха да се сипят войници в сини униформи, здраво стиснали тежкото си оръжие.

Престрелката свърши бързо. Силите бяха прекалено неравни. Един след друг защитниците на скалите падаха върху пясъка и кръвта им попиваше на големи червени петна. Последните двама захвърлиха оръжието, разпериха ръце и хленчейки на непознат език, излязоха иззад камъните.

Нападателите не стреляха по тях. Те тичаха да догонят избягалите. Около пленниците останаха само десетина войници. Треперейки от страх, двамата черни се оглеждаха и виждаха само вкаменени от злоба лица. Единият от нападателите замахна, друг го последва и след секунда двамата заловени се подмятаха в синия пръстен на униформите. Дори не им идваше на ум да се съпротивляват. Превити напред, те се олюляваха и само се мъчеха да закрият с длани лицата си от тежките удари. От устните им течеше кръв.

Няколко минути бяха достатъчни. Изгубили сили, пленниците лежаха на пясъка. Войниците ги ритаха, скачаха върху гърдите им с цялата си тежест. Когато и тази забава им омръзна, извадиха ножовете.

Облегнат до стената, Бързия гледаше екрана. Като че ли някой бе натиснал скрит бутон в главата му и бе изключил съзнанието. Това, което виждаше, лежеше извън границите на възможното. Нито човекът, нито животното са способни на такава жестокост. И все пак изображението беше реално.

Сред скалите останаха да лежат два обезобразени кървави трупа, а войниците отминаха напред. Изображението ги последва и на екрана се появи самият ад.

Задъхан, изпотен, разтреперан, Бързия едва възприемаше ужасяващите картини. Долина. Малко езеро. Наоколо — пламтящи колиби. Стотици черни трупове. Живите се мятат сред пожарището. Войниците стрелят по тях. Хвърлен от силни ръце, безпомощен старец лети към пламъците…

Вече от много минути Бързия не чуваше нищо, сякаш ушите му бяха запушени. Внезапно тишината изчезна и в главата му нахлуха шумовете на залата. От екрана ехтяха смесени викове на ужас и на войнствена ярост. Но най-страшното… Най-страшното беше публиката.

Публиката се смееше!

Стиснал главата си с две ръце, Бързия побягна. Изтича по тесния проход край столовете, блъсна се в стената, отскочи, омота се в дебелата завеса и накрая попадна в коридора. Без да си поеме дъх, излетя нагоре по стъпалата. Тълпата на улицата беше изчезнала и никой не му попречи да тича безцелно по улиците.

Господин съветникът отново напълни чашите и седна зад бюрото. Беглецът на екрана беше спрял край един уличен фенер и се държеше за него. Наоколо нямаше никого.