Читаем Къртицата полностью

Бързия безсилно отпусна ръце. Почти под краката му, с надежда да види нещо над главите на тълпата, подскачаше същество с ръст на дете. Хилавото му тяло не достигаше и метър височина, но грубата, бодлива четина по бузите му издаваше, че това е възрастен мъж. Малко по-настрани над главите на множеството като върлина се поклащаше една изтеглена фигура с тесни рамене и смешно къси ръце, които не достигаха и до кръста на човека. Другаде… Не! Невъзможно! Бързия затвори очи, разтърси глава и отново погледна. Не сънуваше. Сред тълпата си пробиваше път масивен човек с четири ръце, по които като топки се издуваха твърди мускули. И никой не се смайваше от това.

Навсякъде човешкият образ беше изкривен през призмата на някакво зло вълшебство и всеки човек носеше своето уродство, без да го усеща. Мъж, застинал с пречупен напред гръбнак и вдигнати нагоре ръце, сякаш крепи невидим тежък товар… Дребно топчесто тяло, прикрепено върху дълги като кокили крака… Гърбици… Хипертрофирани мускули по ръцете и краката… Малки като яйца глави… Длани с дълги и гъвкави като крака на паяк пръсти… Длани само с по два пръста, яки като клещи… Длани изобщо без пръсти, превърнати в тежки като чукове юмруци… Огромни, полуизхвръкнали от орбитите очи с широки зеници… Тесни като цепки очи… Невъзможно беше да обхване с поглед всичко. Невъзможно… Невъзможно…

Площадът пред очите му се залюля. Дъхът му секна. Бързия прехапа устни и болката му помогна да се опомни. За да се съвземе напълно, той откъсна поглед от уродливите създания около себе си и се вгледа в трибуната. Сега на нея стоеше един що-годе нормален човек, поне така изглеждаше отдалече. Той скубеше с ръце косите си и пронизително крещеше:

— Разкайвам се! Тук, пред всички вас се разкайвам! Аз съм недостоен да живея в това щастливо общество! Искам да разкрия злодейските помисли, които подло таях в себе си. Хора, аз съм низш чиновник. Завиждах на висшите чиновници, без да разбирам, че съм некадърен и че за мене е висша чест изобщо да попадна в редиците на чиновниците. Не разбирах това и разпалвах в сърцето си престъпно недоволство срещу благословения ред в нашия велик Аткран. Слушайте ме и се поучете от моя позор! Аз, злодеят, си мислех, че ако зебарската армия нахлуе в страната, може би положението ни ще стане по-добро. О, какво падение! Когато научих за предателството на бившия съветник Ирзат, в душата си аз бях с него. Но сега осъзнах в каква гнусна бездна съм пропаднал. Разкайвам се за всичко! Не искам прошка, защото за такова престъпление прошка не може да има. Нека всички ме отминат с презрение! Сега аз изповядах злостните си мисли и с радост се отдавам в ръцете на правосъдието, за да получа заслуженото безмилостно наказание.

След тези думи чиновникът още веднъж се вкопчи в оредялата си коса, разрида се шумно и слезе от трибуната. Въпреки желанието му за наказание, не го спряха и никой не му попречи да се слее с тълпата. На неговото място върху грубо скования дъсчен подиум застана следващият грешник. Този път беше същество с хлътнали гърди, тънки, слаби ръце и яки, дебели крака. На всяко изречение то подскачаше по възвишението като голяма гумена топка и парцаливите му дрехи се развяваха около хилавото тяло.

— Аз, аз съм най-виновен! Аз разпространявах злобни слухове! Аз недоволствувах от работата си! Аз търсех престъпни наслаждения извън границите на позволеното…

Прекъснаха го преди да стигне до същността на престъпните си наслаждения. Върху трибуната ловко се изкатериха двама стройни мъже, облечени в плътно прилепващи по телата им черни костюми. Черни качулки скриваха лицата им и само блестящите сиви очи безстрастно се взираха в тълпата през кръглите отвори на плата. Разкайващият се продължаваше да крещи със сипкав глас. Хората в черно мълчаливо застанаха от двете му страни, хванаха го за лактите и го смъкнаха от трибуната.

— Тоя прекали — прошепна някой зад гърба на Бързия. — Вече четвърта вечер поред идва да се разкайва. Много ясно, че зад толкова усърдни изповеди трябва да се крие нещо сериозно.

— Ох, какво да се прави — жално отвърна друг с напрегнат шепот. — Ако не се разкайваш, ще те заподозрат, че криеш вражески мисли. Ако пък прекалиш с изповедите, пак ще те заподозрат, че криеш нещо и затова лицемериш.

— Прави като мене — посъветва първият шепот. — Едно публично разкаяние на всеки дванадесет дни и всичко е наред. Грехове ще имаш достатъчно, а ако нямаш, ще си измислиш. Все е по-добре, отколкото…

Бързия се обърна и шепотът секна. Уродливите създания зад него жадно се вглеждаха в опустелия подиум. Кой беше шепнал? Може би този, с масивната челюст и клепналите месести уши? Или другият, със странно плосък, плешив череп? Или…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эгоист
Эгоист

Роман «Эгоист» (1879) явился новым словом в истории английской прозы XIX–XX веков и оказал существенное влияние на формирование жанра психологического романа у позднейших авторов — у Стивенсона, Конрада и особенно Голсуорси, который в качестве прототипа Сомса Форсайта использовал сэра Уилоби.Действие романа — «комедии для чтения» развивается в искусственной, изолированной атмосфере Паттерн-холла, куда «не проникает извне пыль житейских дрязг, где нет ни грязи, ни резких столкновений». Обыденные житейские заботы и материальные лишения не тяготеют над героями романа. Английский писатель Джордж Мередит стремился создать характеры широкого типического значения в подражание образам великого комедиографа Мольера. Так, эгоизм является главным свойством сэра Уилоби, как лицемерие Тартюфа или скупость Гарпагона.

Джордж Мередит , Ви Киланд , Роман Калугин , Элизабет Вернер , Гростин Катрина , Ариана Маркиза

Исторические любовные романы / Приключения / Проза / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Современная проза
Сальватор
Сальватор

Вниманию читателя, возможно, уже знакомого с героями и событиями романа «Могикане Парижа», предлагается продолжение – роман «Сальватор». В этой книге Дюма ярко и мастерски, в жанре «физиологического очерка», рисует портрет политической жизни Франции 1827 года. Король бессилен и равнодушен. Министры цепляются за власть. Полиция повсюду засылает своих провокаторов, затевает уголовные процессы против политических противников режима. Все эти события происходили на глазах Дюма в 1827—1830 годах. Впоследствии в своих «Мемуарах» он писал: «Я видел тех, которые совершали революцию 1830 года, и они видели меня в своих рядах… Люди, совершившие революцию 1830 года, олицетворяли собой пылкую юность героического пролетариата; они не только разжигали пожар, но и тушили пламя своей кровью».

Александр Дюма

Приключения / Исторические приключения / Проза / Классическая проза / Попаданцы