Читаем Къртицата полностью

Далечен мощен вой възвести края на работата. Бързия се отдръпна в едно разклонение и изчака да мине тълпата, отиваща нагоре. Както обикновено, първи се движеха най-силните, влачещи пълни чували с руда. След тях идваше безличната обща маса с по-малък добив. Последни се тътреха вечно гладните, слабите, жалките, здраво стиснали чувалите с мизерните си находки. Бързия изчака докато шумът от влаченето затихна в далечината и излезе от скривалището си. Пълзеше нагоре без да бърза. Трябваше да стигне до Дупката, когато всички вече са се прибрали в Пещерата за сън. Но нетърпението го измъчваше. Прнякога той забравяше за предпазливостта и с всички сили се втурваше нагоре, към загадъчното спасение от мрака на тунелите. След това се опомняше и спираше да изчака, докато мине спечеленото в бързината време.

Все пак беше разчел движението си правилно. Когато стигна до Тунела на рудата, наоколо вече нямаше никого. Приближи се до Дупката и зачака. Някой трябваше да му даде да разбере, че е време да отиде при Горните, да му посочи пътя.

Тихо шумолене му подсказа, че не е сгрешил. Не беше сам. С бавни и тежки движения на лапите към него се приближаваше някой.

— Ти кой? — запита непознатият.

Бързия си спомни съвета на загиналия и спокойно отговори:

— Аз Мършавия.

Непознатият, който навярно беше Едноокия, се провлече към него.

— Добре. Ти идва тук. Малка дупка в стената. Ти пъха вътре задна лапа с гривна. Горните казва: това Мършавия. Горните отваря тунел в стената. Ти влиза вътре.

Силно металическо звънтене заглуши последните му думи. Страшните предмети долу в Дупката започваха своята работа. Но Бързия беше чул достатъчно. Заобиколи широкия отвор в средата на коридора и започна да опипва стената. Пръстите му се плъзнаха по грубия бетон, после докоснаха студена, гладка повърхност. Една малка кръгла дупка в нея — навярно беше това, за което говореше Едноокия.

Като се завъртя с гръб към стената, Бързия зашари с лявата си задна лапа. Напипа тесния отвор и се готвеше да изпълни нареждането, когато усети, че някой го хваща. Заопипваха го тежки лапи.

— Ти не Мършавия! — изсъска Едноокия. — Ти кой?

Бързия потръпна от гняв и отчаяние. Нима планът му щеше да се провали в последния момент?

Замахна настрани с всичка сила. Разперените му, корави като камък нокти потънаха в шията на противника и откъснаха парченца кожа и месо. Поразен от болката, Едноокия изфуча и се дръпна, но в следващата секунда се окопити и скочи върху нападателя.

Телата им се сплетоха в безмилостна борба. Този път нямаше място за колебание. Един от двамата трябваше да умре. Бързия се бореше за щастливото, макар и неясно бъдеще, обещано му от Мършавия. А Едноокия искаше да победи, за да докаже още веднъж на Горните, че с право получава по-голяма дажба, без да работи, че е време да изведат и нега от тунелите.

Двамата се премятаха по пода на коридора. Главата на Бързия първа се опря в ръба на Дупката и той разбра какво трябва да прави. Завъртя се по гръб. Едноокия беше над него и ожесточено драскаше хълбоците му. Със стремително движение Бързия провря и четирите си лапи под корема на врага, отблъсна го нагоре и се извъртя настрани.

Стори му се, че и той ще полети към трясъка в страшния отвор, но напрегнатото му тяло остана на ръба. Писъкът на Едноокия изпълни Дупката и заглъхна сред грохота на раздробяваната руда. Сега нямаше препятствия по пътя към свободата.

Лапите му трепереха от напрежение и тревога. Питаше се дали Горните не са разбрали какво е станало. Но трябваше да рискува. Нямаше друг изход. Ако планът не успееше, в най-добрия случай го очакваше живот на отшелник. Беше чувал за такива. Избягали от своите тунели, те цял живот се ровят из земята, бродят по изоставените разклонения, хранят се с корени и случайно уловени животинки, вечно треперят за кожата си и бягат от всеки шум. Доносниците често ги преследват, защото според слуховете за всеки уловен или убит беглец се полага нещо много хубаво. Сега Бързия се досещаше какво може да бъде възнаграждението — свобода.

Отново пропълзя към тясната дупка в гладката стена и пъхна вътре лапата с гривната. Не стана нищо. Извади лапата си, след това пак я провря в отвора. Резултат нямаше.

Бяха ли разбрали Горните какво е станало в тунела? Мина му мисълта да бяга — но каква полза от това? Не искаше да живее като беглец. Предпочиташе Горните да го убият.

Странният, звънтящо — съскащ глас, който прозвуча в тунела, го накара да трепне.

— Ти кой?

— Мършавия — задавено изсъска той.

— Идва насам.

Бързия пропълзя към гласа. Очакваше да се опре в стената, но вместо това се озова в нов широк тунел. Отзад нещо изтрака. Когато се обърна, Бързия напипа гладка твърда преграда, която затваряше обратния път.

— Ти чака тук — каза гласът и замлъкна.

Чакането продължи много вереме. Бързия лежеше на твърдия под и мислеше за всички препятствия, които беше преодолял през последните часове — убийствените гърмежи, отровния газ, ослепителната светлина, тунела, където се раздробяваше рудата, срутването над Мършавия, борбата с Едноокия…