Читаем Къртицата полностью

„Проклет мръсник е този Кар — за кой ли път се убеди в това Бурдан. — Подушил е нещо и си въобразява, че ще може да ме събори, а после да използува плодовете на моя труд. Ще видим, драги! Работи, помагай ми и мисли, че някой ден ще наследиш това, за което се трудиш. Само че в досието ти има доста неща — нарушаване на държавната тайна, опит за подкуп, заплахи… Всъщност защо да изброявам? В Центъра за лоялност ще си кажеш всичко… Ще признаеш и откъде знаеш за четиримата затворници от нулев клас, раздел строго секретен. Четиримата… Вече са само двама. Къде ли са другите? Правителството на Зебара мълчи, останалите държави също мълчат. Нямам време, почвата се рони под краката ми. Ако Кар проговори преди мене, ще последвам Ирзал.“

Господин съветникът Бурдан потисна мрачните си мисли и с лъчезарна усмивка се измъкна иззад бюрото. Трябваше да провери какво става с двамата затворници от нулев клас, раздел строго секретен.

Бързия постепенно се свестяваше. Преди още да се възвърнат напълно чувствата му, той си припомни бягството от газа, дупката в Скалата без край, страшната светлина… Но сега нещо беше променено. Ако не беше тракащият шум над него, би помислил, че отново е в познатите тунели. В дробовете му нахлуваше прохладен, влажен въздух. Нито лъч светлина не проникваше през затворените му клепачи. Твърдата повърхност под корема му беше студена. И някъде наблизо имаше руда. Цялото му тяло го усещаше. Концентрира вниманието си върху това чувство и разбра, че рудата е съвсем наблизо, над самия му гръб. Смущаваше го само едно — минералът се движеше. Тънките топли струйки пробягваха по гърба му и отслабваха, идваха и изчезваха. Сякаш се движеше бързо по нисък тунел, чийто свод е осеян с парчета руда. Но всъщност лежеше неподвижно.

Най-после се осмели да отвори очи. Наоколо не беше тъмно. Слаба, разсеяна светлина се лееше от двете му страни и в нея той можа да разгледа своето убежище. Намираше се в тясна ниша, чиито стени напомняха твърдия материал на Скалата без край. Над него със скърцане се движеше широка лента от непозната еластична материя. Може би именно тя носеше парчетата руда, които Бързия усещаше с гърба си.

Заднишком изпълзя навън и се огледа.

Новият огромен и непознат свят нахлу в очите му.

Намираше се върху безкрайна равнина, покрита с онова, което затворената част от съзнанието му наричаше „бетон“. Наоколо нямаше нито стени, нито таван. Високо горе върху синкавочерния свод блестяха хиляди малки искрици. Бързия не знаеше, не можеше да знае нищо за тях, и все пак те неудържимо го привличаха към себе си. „Звезди — помисли той. — Звезди… странна и прекрасна дума.“

Две кръгли светещи петна плуваха сред звездите и техните лъчи осветяваха бетонната площадка и косматото тяло на самотната къртица, вдигнала поглед към небето.

Наоколо, чак до хоризонта, разделени от големи пусти интервали, бяха разположени широки ленти, увиснали над кухи бетонни колони, също като тази, в която се беше скрил Бързия. В непрекъснатия си бяг те носеха големи и малки късове руда към едно далечно здание, почти напълно потънало в мрака.

Без сам да знае защо, Бързия запълзя натам, откъдето идваше рудата. Трябваше да измине доста път, преди да стигне дотам. В Скалата без край се отваряше широка кръгла дупка. Лентата излизаше от нея, натоварена с минерал и бързо се носеше към голямото мрачно здание.

Поразиха го шумовете. Отвътре долиташе звън, смесен с тракане и свистене. Това напомняше звуците от Дупката в Тунела на рудата. Нима долу имаше тунели, в които се движеха други като него?

Обърна се и отново запълзя. Достигна нова лента, премина под нея и продължи напред. Още една лента, още една…

После откри нещо, което го зарадва. Една от лентите стоеше неподвижно. Някаква неизвестна сила беше разбила бетона под нея и две от поддържащите колони лежаха, отхвърлени далече встрани. Лишена от опора, на това място лентата провисваше до площадката. Бързия неловко се изкатери на меката гладка повърхност, която се поддаваше под тежестта му и тръгна напред.

След малко вече беше достигнал височината на една от колоните. Оттук можеше свободно да разгледа цялата огромна равнина, заляна с призрачна синкава светлина. Десетки дълги ленти неуморно носеха своя товар от раздробена руда. Сред тях Бързия различи и още една неподвижна, макар че всичките поддържащи колони бяха здрави. Мина му мисълта, че може би това е лентата на тунела, където лежаха мъртвите му събратя. Но дори и да беше така, сега това нямаше никакво значение. Трябваше да намери надеждно убежище, защото изгарящата светлина можеше отново да се появи в свода на безкрайната пещера.

Тук-там бетонът на площадката беше разбит от удари със страшна мощ. Край дупките лежаха откъртените каменни късове. Бързия машинално свърза тези разрушения с грохота, предшествувал нападението в тунела.

Много, много телесни дължини по-нататък той усети, че лентата постепенно се спуска надолу. Навярно наближаваше мястото, където тя потъваше в повърхността на площадката. Надигна се, за да провери предположението си.