Читаем Кралството полностью

— Получил обезпокоителен сигнал — така се изрази — от учителка на Карл.

— Ами?

— Съобщила му, че вече два пъти вижда панталона на Карл окървавен отзад. Попитала Карл какво се е случило и той ѝ дал — по нейни думи — „слабо правдоподобно обяснение“.

— Какво собствено? — Мама също сниши глас.

— Улсен отказа да навлиза в подробности. Искал само да ми извести, че в ленсманската служба искат да говорят с Карл. Явно при разпит на непълнолетни са длъжни да уведомят родителите.

Сякаш ме поляха с кофа леденостудена вода.

— Улсен каза, че ако Карл пожелае, можем да присъстваме. Но по закон Карл не е длъжен да дава обяснения.

— И ти какво му отговори? — прошепна мама.

— Че моят син, разбира се, няма да откаже да даде обяснения пред полицията. Но преди това искаме да говорим с него и ще ни е полезна информацията какво е било въпросното неправдоподобно обяснение, което дал на учителката.

— Как реагира ленсманът?

— Почна да го усуква. Познавал Карл, защото със сина му били съученици. Как му беше името на неговото момче?

— Курт.

— Да, Курт. Та, Сигмюн ни най-малко не се съмнявал, че Карл е честно и смело момче, и лично той вярвал в обяснението му. Учителката току-що била завършила, а в днешно време в университета непрекъснато им набивали в главите да си отварят очите за разни неща и в резултат на младите преподаватели започвали да им се привиждат все нередни работи.

— Ами естествено, че ще им се привиждат, боже мой. Ленсманът уточни ли какво е обяснил Карл на учителката?

— Бил седнал на купчина греди зад плевнята и се нанизал на стърчащ гвоздей.

Чаках логичния въпрос на мама. Цели два пъти ли? Въпросът обаче така и не дойде. Нима знаеше? Нима беше разбрала? Преглътнах с мъка.

— Боже мой, Реймънд — пророни само тя.

— Да. Отдавна трябваше да я разкарам тая купчина. Още утре ще се заема. И ще поговорим с Карл. Недопустимо е да се нарани толкова сериозно и да не ни каже нищо. Ръждясал гвоздей! Това може да доведе до отравяне на кръвта, че и до по-голяма беля.

— Непременно трябва да говорим с него. Кажи на Рой да наглежда брат си.

— Няма нужда. Той и без това не прави друго. Всъщност загрижеността на Рой ми се струва малко нездравословна.

— Нездравословна?

— Приличат на женени.

Мълчание. „Сега ще го каже“ — помислих си.

— Карл трябва да се научи да бъде по-самостоятелен — натърти татко. — Време е момчетата да си имат отделни стаи.

— Не разполагаме с толкова място.

— О, я стига, Маргит. Вярно, парите не стигат за баня между двете спални, както искаш, но да преустроим жилището и да обособим още една спалня, няма да излезе особено скъпо. Ще го направя за две-три седмици.

— Сериозно ли?

— Да. Още този уикенд започвам.

Решението, разбира се, беше взето много преди той да сподели с мама плана си за нашето разделяне. Нито моето мнение, нито мнението на Карл по въпроса имаше някакво значение. Свих пръстите си в юмрук и стиснах зъби, за да сподавя напиращите ругатни. Мразех го. О, как го мразех. Разчитах Карл да си мълчи, но нямаше да е достатъчно. Ленсманът. Училището. Мама. Татко. Положението излизаше от контрол. Твърде много хора знаеха по нещичко, забелязваха това-онова и не след дълго щяха да узнаят всичко. И съвсем скоро щеше да ни залее гигантска приливна вълна от срам и да ни повлече към дъното. Срамът, срамът, срамът. Беше непоносим. Никой от нас не би го понесъл.

Нощта на Фриц.

Карл и аз никога не сме я назовавали по този начин помежду си, но аз я нарекох мислено така.

Денонощието започна с безоблачна есенна утрин. Бях на двайсет, а от катастрофата в Хюкен, където загинаха мама и татко, бяха изминали повече от две години.

— По-добре ли е положението? — поинтересува се Сигмюн Улсен и заметна въдицата над главата си. Кордата хвръкна напред, а макарата затрака подобно на непозната птица.

Не отговорих. Само проследих с поглед как блещука на слънцето въртящата се блесна̀. Потъна под водната повърхност далеч, далеч от нашата лодка — дори не чух плясък. Прищя ми се да попитам защо човек запраща блесната толкова надалеч, а просто не откара лодката до мястото, където иска да спусне въдицата. Идеята навярно е максимално да прилича на жива, докато плува що-годе хоризонтално, докато рибарят навива макарата. Бъкел не разбирах от риболов. И предпочитах да си остане така. Затова си мълчах.

— Невинаги изглежда така, но баналната фраза, че времето лекува всички рани, е самата истина. — Ленсманът отметна чорлавата си коса от слънчевите очила. — Или поне голяма част от раните — додаде.

Не се сещах какво да му отговоря.

— Как е Бернард? — попита.

— Добре — отвърнах. Тогава още не знаех, че му остават броени месеци.

— Едно птиче ми каза, че ти и брат ти живеете предимно в „Опгор“, а не при Бернард, както разпоредиха социалните.

И на това не можех да отговоря.

— Ти и брат ти обаче вече сте достатъчно големи да се справят сами. Нямам намерение да ви създавам проблеми. Карл учи в гимназията, нали?

— Да.

— И как върви?

— Добре.