Читаем Ковачница на мрак полностью

— Тя не каза за никакви съдове, никакви кораби. Каза, че пришълци са дошли от морето. Говореше, не много свързано, вярно, за демон, лежащ на брега, нещо, което приличало на мъртво.

— Тази нощ имам само въпроси — каза Калат.

— Имате ли хипотези за произхода на Витр?

— Знаете добре, че съм твърд в мнението си, че представлява сериозна заплаха за Куралд Галайн. Унищожава земята. С всяка връхлитаща вълна още малко от нашия свят бива отнето, за да не се появи повече. Бури, зейнали като челюсти, се спускат, за да откъсват камък и глина. Канари отслабват и рухват, хлъзгат се в забвението. Ние картираме тези набези…

— Командире, бих предпочел да чуя хипотезите ви.

Калат се намръщи.

— Простете, милорд, но в това съм безсилен. Къде са легендите за Витр? Не сред нас. Може би сред азатанаите има стари сказания, отнасящи се за това, но не знам нищо за тях. Джагътите, във всичките си писмени истории, е възможно да са споменавали за Витр. Всъщност възможно е причините за съществуването му да са описани ясно в техните трудове…

— Но всички тези трудове са унищожени от собствените им ръце…

— От лорда на Хейт имате предвид. Тъкмо неговите аргументи са подронили основите на джагътите, докато не са могли да се доверят на всичко, на което са се опирали. Загубите на това огромно знание за всички нас са неизмерими.

Илгаст Ренд изсумтя.

— Никога не съм споделял уважението ви към джагътите, командире. Те ми напомнят за Отреклите се с начина, по който обръщат гръб на бъдещето — сякаш си измиват ръцете от него. Но ние трябва да гледаме към своите дни и нощи, защото те са това, което ни чака. Дори един джагът не може да се върне в миналото си. Колкото и безпосочна да изглежда стъпката, щом се направи, тя винаги е напред.

— Господарят на Хейт не би ви възразил, милорд. Точно затова е избрал да стои на място. Да не прави никаква стъпка.

— Но времето не се огъва пред дълбокия му корен — отвърна с ръмжене Илгаст. — То просто тече покрай него и го подминава. Той се заклева да забрави и така бива забравен.

— Той убива цивилизацията им — каза Калат Хустаин, — с което заявява, че всякакво знание е прах. Това ме кара да чувствам, че напред ни чакат зейнали пропасти, което можеше да го няма, ако не беше господарят на Хейт.

— Загубата е само в написаното, капитане. Дали не би било от полза, в проблема с Витр, ако потърсим съвета на някой джагът? Не всички са се разпръснали, както разбирам. Някои все още обитават старите си крепости и твърдини. Намислил съм да потърся някого от тях.

— Но джелеките вече си присвоиха изоставените земи.

Илгаст сви рамене.

— Могат да си присвоят небесата, ако щат, много важно. Един джагът, решил да остане в кула, не може да бъде помръднат и онези глупаци соултейкън би трябвало да се вразумят. — Изсумтя. — Като куче, набито с камшик са: никога не остава покорно за дълго. Глупостта се връща триумфално.

— Хун Раал ще отнесе вестта в Карканас сутринта — каза Калат Хустаин.

Илгаст изгледа замислено командира.

Докато яздеше след жената, която бе нарекла Т’рисс, Фарор Хенд най-сетне видя края на високите треви, изчезващи малко по-напред, а по-натам, разяден от ветрове и дъжд, хребета от голи хълмове на запад от Нерет Сор. Слънцето беше прехвърлило зенита и горещината тръпнеше в затаения въздух. Излязоха и Фарор извика да спрат за отдих.

Пътуването им през Блещукаща съдба беше минало гладко и в умората си Фарор бе започнала да вярва, че скитат изгубени из степта, въпреки че четеше по нощното небе, и че може би така и няма да излязат от безкрайните плетеници шумолящи стръкове. Но Съдбата най-сетне вече беше зад тях. Слезе от коня с отмалели крака.

— Трябва да отдъхнем малко. Обзалагам се, че твоят кон е неуморен, но моят не е.

Жената се смъкна от коня си от оплетена трева и се отдръпна. Подобието остана неподвижно на място, здрава и непоклатима статуя, твърде груба, за да е изящна. Лекият вятър, лъхнал по ъгловатите ѝ очертания, вдигна тих хор от свирукания. Червени и черни мравки пъплеха по шията ѝ, извиращи от някое скрито в корените гнездо.

Фарор Хенд смъкна тежкия мях за коня си, отвори го и му даде да пие. После отпи от своя мях и го подаде на Т’рисс.

Жената се приближи.

— Витр?

Изненадана, Фарор Хенд поклати глава.

— Вода. Против жаждата.

— Ще я опитам тогава.

Отпи, предпазливо отначало, след това — все по-жадно и Фарор я спря:

— Не много и не толкова бързо, за да не ти прилошее.

Т’рисс я погледна с изведнъж блеснали очи.

— Болката в гърлото ми се облекчи.

— Витр не го прави, предполагам.

Жената се намръщи и се обърна назад към гората от висока трева.

— Изобилието от живот може да изгори душата — промълви тя. После отново се обърна към Фарор. — Но тази вода ми харесва. Представям си я съвсем хладна, около крайниците ми. Кажи ми, има ли вода в изобилие?