Читаем Ковачница на мрак полностью

В малкия вътрешен двор завари Тюлас да оседлава кон. Шестима Стражи правеха същото със своите коне, а десетина техни другари проверяха снаряжението на тези, които скоро щяха да напуснат форта. Светлината от фенера се люшкаше жълта и пълна с нощни насекоми. Шаренас видя един застанал наблизо коняр и му махна.

— Приготви коня ми — каза му. — Ще тръгна с тях.

Момчето бързо се отдалечи.

Тя вдигна очи и видя, че Тюлас се е вторачил в нея. Отиде до него.

— Знаеш умението ми с копие.

Той продължи да я гледа още миг, после се обърна към коня си.

— Много се радвам, че ще дойдеш с нас, Шаренас Анкаду, и ти благодаря.

— Твърде малко любов има на света, за да я видя така застрашена.

Забеляза как се вцепени от думите ѝ — но съвсем леко, защото беше свикнал да се владее.

— Говори ли със Спинок Дурав? — попита тя.

— Да, преди да го повали умората.

— Значи имаме диря.

— Да.

Конярят доведе коня ѝ и тя се примири с предстоящата дълга изтощителна езда. Но беше решена да види тази гонитба. „Все едно, по-добре конят, отколкото курвата. Ако онзи Дурав беше с очи, отворени за нощта, е, можеше и да остана във форта. Изключително чаровен млад воин.

Дали Финара и Фарор са си го споделили вън в пустошта?“

Развеселена от тази мисъл, тя яхна коня.

Другите бяха готови. Портата се разтвори още веднъж за тази нощ и всички подкараха навън.

В удобната, макар и скромна стая на командира Илгаст Ренд се настани на паянтовия стол и примижа, щом той изскърца под него. Калат Хустаин, седнал на също такъв стол срещу него, попита:

— Какво мислите, че има да каже тя?

Илгаст потърка очи и примига, за да прочисти заплувалите цветни петна, а след това се почеса замислено по брадата.

— Нямах време за такива мисли, командире.

— А, разбира се. Усилията с изцеряването сигурно са ви изтощили. Признавам възхищението си към това рядко умение със земя и топлина, с плесен и корени. На бойното поле съм виждал чудеса, извършвани с остър нож, черво и трън, но тази загадъчна магия, която се откри и в такива прости неща, е изумителна.

— В природата има сила — отвърна Илгаст, — и това, което често се забравя, е, че природата е в самите нас толкова, колкото и там вън, сред високите треви или по морския бряг. Изцеряването е в това да привлечеш през разделителната линия. Това и нищо повече.

— Казват, че такава сила расте.

Илгаст се намръщи, не защото можеше да отрече тази представа, а защото го безпокоеше.

— Винаги съм вярвал, командире, че ние, които сме примигнали, за да разчистим мъглата от очите си и така да видим вярно потока на живота, сме само привилегировани, било от капризното хрумване, било от дара на зрението. Съзираме сила, която е непроменима, но която не осъзнава себе си. Която не притежава ум, ако предпочитате. Нито е жива, нито е мъртва. По-скоро е като вятъра. — Замълча, докато тези мисли се утаят, а после въздъхна и поклати глава. — Но вече все по-силно започвам да усещам… нещо. Внимание. Цел. Сякаш, докато се взима от силата, тя помръдва рамо и поглежда към взимащия.

— Това е… странно, милорд.

— Сякаш докато гледа в реката — продължи Илгаст, още понамръщен, — човек открива, че тя също го гледа. Или камък, който ти отвръща със строго внимание. Поглед, уловил окото на пръст или пясък. — Отново потърка енергично лицето си. — Това стъписва човек, казвам ви, все едно, че в миг светът се оказва несътворен и всичките му удобства се оказват фалшиви, и самотата, която сме мислили за нещо лично, всъщност се е разигравала пред мълчалива публика; а умовете, мислили за всичко, което сме правили, те изобщо не мислят като нас.

Видя как Калат Хустаин извърна очи към огъня.

— Простете, командире — каза Илгаст и се изсмя дрезгаво. — Лекуването ме уморява. Има една дума на шейки, която описва това чувство, когато хиляди неща в природата обръщат внезапно и много съсредоточено внимание на човек, и тайнствения трепет, следващ от това.

Калат кимна, без да откъсва очи от огъня, и каза:

— Денъл.

— Точно така.

— Но монасите говорят за него като за вид екстаз. Миг на духовно прозрение.

— А ако прозрението смалява самоличността? Какъв екстаз може да се намери в това?

— На безпомощността, предполагам.

— Командире, аз не обичам безпомощността.

— И затова водите битка с Денъл.

„Може би. Да, може да се види и така.“

— Раните ѝ ще зараснат. Отровата се махна. Няма да загуби крайници и треската вече напуска дъха ѝ. Вашият капитан ще се върне при вас, здрава духом и телом, след няколко дни.

— Благодаря ви, милорд.

Илгаст изгледа командира за миг и попита:

— Този Витр… поехте предизвикателството му върху себе си. Как може да се приеме твърдението на капитана, че пришълци са преминали по това враждебно море?

Калат се усмихна.

— Значи сте я чули все пак. — Поклати глава. — Признавам, склонен съм да не го вярвам. Камъкът се поглъща от течността. Дървото се разпада след няколко мига допир с него. Плътта изгаря и самият въздух над морето е разяждащ. Какъв съд би могъл да оцелее в тези чужди води?