Читаем Коледа полностью

Когато се осведомих дали мога да разговарям с госпожа Хилър, тя ме попита кой съм и какво желая. Казах й името Майер и заявих, че искам само някои кратки сведения и че няма да й досаждам дълго.

— Влезте вътре, веднага идвам — покани ме тя и продължи работата си.

Отляво и отдясно на коридора имаше по една врата. Лявата беше заключена. Прекрачих прага на дясната и се озовах в малка, но доста странна гостна стая, украсена с оръжия и индиански трофеи. Нямах време дълго да се оглеждам, защото жената, която бях видял в градината, скоро ме последва и посочвайки ми един стол да седна, каза:

— Самата аз съм госпожа Хилър. С какво мога да ви услужа, мистър Майер?

Тя свали кърпата от главата си и я остави настрана. Така видях цялото й лице и от изненада отговорът ми заседна в гърлото.

Действителност ли беше, или поради необикновената прилика се заблуждавах?… Не, не се заблуждавах! И ето че още в същия миг ми стана ясно защо жената бе запазила стихотворението ми. То беше спомен може би за най-тежките и тъжни дни от миналото й.

— Искахте да се осведомите за нещо? — попита тя, докато аз все още се бавех с отговора си.

— Да, тъй е — обадих се най-сетне, — но както виждам, сега въпросите ми ще са по-други, отколкото си ги представях до преди малко. Те са от такова естество, че имам най-основателни причини да ви помоля да не ми се сърдите заради тях.

— Говорете спокойно! — подкани ме тя и ме погледна очаквателно.

— Не сме ли се срещали вече някъде, мисис Хилър? — попитах аз.

Тя пребледня и отговорът й прозвуча някак несигурно:

— Признавам, че лицето ви не ми е съвсем непознато. Навярно някога сме се виждали бегло тук, в Съединените щати.

— Не, не беше тук, а отвъд океана. Ако не се лъжа, на времето не се казвахте Хилър, ами госпожа Елизе Вагнер.

При тези думи лицето й съвсем се обезкръви и стана бяло като тебешир. Тя се отпусна на едно кресло, плесна с ръце и като вдигна към мен изпълнения си със страх поглед, въздъхна и рече:

— Боже мой! Нима това време още не ни е отминало и не е потънало в забрава? Нима в жестокостта си съдбата стига чак дотам, че да ни преследва даже тук, на границата с Дивия запад? Съвсем невинни не изстрадахме ли достатъчно, че дори и след толкова дълги години призракът на миналото пак се надига от гроба и застрашително се изправя на пътя ни?

Тя щеше да продължи да говори, но аз побързах да я прекъсна:

— Настоятелно ви моля да не се тревожите! Намеренията ми, довели ме при вас, са изцяло приятелски и без да се бавя, преди всичко ще ви кажа, че сме се виждали само два пъти съвсем за малко и че за вашия живот и минало не знам абсолютно нищо.

— Ах! — дълбоко си пое дъх тя. — Значи нямате лоши намерения? Как се изплаших! Моля ви, ще ми кажете ли къде сте ме срещали?

— Никак не е чудно, че не ме познахте, защото оттогава изминаха години, а аз бях момче. Всъщност нямам особена причина да ви безпокоя тук, във вашия дом, но трябва да ви призная, че и до ден-днешен съм запазил за вас скъп и съчувствен спомен. Когато преди час-два чух тук за вас, нямах още никаква представа, че мисис Хилър е онази госпожа Вагнер, на която желая всичко най-добро.

Лека-полека лицето й отново взе да придобива естествения си цвят, а очите й — блясъка си. Тя бавно се изправи.

— Но щом не сте знаели коя съм, тогава каква причина сте могли да имате, за да ме посетите? Вие наистина нямате вид на човек, за когото е цяло удоволствие да измъчва другите хора.

— Всъщност имах един, ако мога така да се изразя, литературен повод. Аз съм писател и често пътувам, а след като се завърна от пътешествията си, пиша книги. Веднъж преди години, още като ученик, извърших малък „поетичен“ грях, за който си мислех, че отдавна ми е простен. Днес обаче разбрах, че такива грехове никога не се забравят. Отмъщението ме сполетя преди малко тук в Уестън, където се спречках с един богобоязлив човек, който за двайсет и пет цента напомни на съвестта ми за моето престъпление и при това за моя радост чрез заглавието ми доказа, че поне не съм закоравял и навеки загубен грешник, ами разкаял се и тръгнал по правия път.

Извадих стихосбирката от джоба си и след като обърнах първата й страница, я подадох на жената. Тя й хвърли един поглед и изненадано се изправи.

— Моето стихотворение… исках да кажа, моето любимо стихотворение. Значи е отпечатано. Кой го е направил?

— Един много набожен проповедник, който преди време го е преписал от вас.

— Тъй ли?… Спомням си го. Купих от него няколко неща с прекалено набожно-надут стил и си помислих, че трябва да му обърна внимание на вредата за доброто дело от подобен пресилен начин на изразяване на религиозни чувства. Той ми възрази, че нямало друг начин за пресъздаване на такива сюжети и тогава аз извадих това стихотворение, за да му докажа противното. Много го хареса и ме помоли да му разреша да го препише. Нямах причина да му откажа. Разбира се, изобщо не подозирах, че ще го даде за печат. Та нали той няма такова право! Де да не му го бях позволявала! Ами какво е това ужасно заглавие? Този човек едва ли е с всичкия си.