Читаем Кобрата полностью

Деверо бе потомък на цяла поредица фамилии, олицетворявали аристокрацията на щата Масачузетс още от 1776 година. От младини разполагаше с предостатъчно средства, но онова, което го отличаваше още тогава, бе интелектът му.

Беше учил в гимназията на Бостънския колеж — стъпалото за един от водещите йезуитски университети в Щатите — и още там го бяха набелязали като младеж с големи заложби. Беше колкото набожен, толкова и отдаден на науката и сериозно бе обмислял да стане на йезуитски духовник. Вместо това прие поканата да се присъедини към друго затворено общество — ЦРУ.

За двайсетгодишния младеж, издържал достойно всеки изпит, който му бяха измислили възпитателите му, и който научаваше по един чужд език годишно, въпросът опираше до това по какъв начин да служи на страната си: като се бори с комунизма или с атеизма. И той бе предпочел светския път пред църковния.

Във Фирмата напредна бързо, защото беше неудържим, и макар дистанцираният му интелектуализъм да не го правеше най-популярната личност в Лангли, това му бе дълбоко безразлично. Мина и през трите основни дирекции: Операции (Опс), Разузнаване (Анализ) и Контраразузнаване (Вътрешна сигурност). Видя края на Студената война през 1991 с рухването на Съветския съюз — цел, на която бе посветил 20 трудни години от живота си — и остана на работа до 1998, когато Ал Кайда взриви две американски посолства — в Найроби и Дар ес Салам.

Междувременно Деверо вече бе станал опитен арабист — резултат на вътрешната му убеденост, че в Съветския отдел има твърде много хора и нещата там се вършат прекалено открито. Зае се да усъвършенства арабския в няколко диалекта и в крайна сметка се оказа точният човек за задачата, когато Фирмата сформира към Специални операции група, която да се съсредоточи върху новата заплаха — ислямския фундаментализъм и глобалния тероризъм, който щеше да се пръкне от него.

Оставката, която подаде през 2008 година, бе олицетворение на класическата гатанка: сам ли си бе тръгнал, или го бяха притиснали да го направи? Той, естествено, би заявил първото. По-снизходителният наблюдател би казал, че е по взаимно съгласие. Деверо бе от старата школа. Можеше да рецитира Корана по-добре от мнозина изследователи на исляма, а бе усвоил и поне хиляда от най-важните коментари. Но бе заобиколен от умни младежи, чиито уши бяха залепени за смартфоните им, а „Блекбери“ бе дума, която той презираше.

Ненавиждаше т. н. „политическа коректност“ и предпочиташе добрите обноски, които прилагаше спрямо всички, стига да не бяха врагове на единствения истински Бог и/или на Съединените щати. Тези хора той унищожаваше без задръжки. Напускането му от Лангли съвпадна с изказването на новия директор на централното разузнаване, че в съвременния свят задръжките са задължителни.

Така че си тръгна след тихо и фалшиво парти — поредната условност, която не можеше да понася — и се прибра в елегантната си къща в историческия град Александрия. Където потъна в забележителната си библиотека и сбирката си от редки творби на ислямското изкуство.

Не беше нито гей, нито семеен — тема за спекулации в раздумките край охладителите за вода и по коридорите на Старата сграда в Лангли (той категорично бе отказал да се пренесе в Новата сграда). В крайна сметка клюкарите се видяха принудени да се примирят с очевидното. Йезуитският интелектуалец и бостънски брамин просто не се интересуваше. По това време някакъв остроумен бърборко, изглежда, бе подметнал, че Деверо има чара на кобра. И прякорът му се лепна.

Младият служител на Белия дом първо се отби в дома му на кръстовището на Саут Лий и Саут Феърфакс. Икономката — лъчезарната Мейси — му каза, че господинът е на църква, и му обясни къде да отиде. Младежът се върна при колата си и преди да потегли, се огледа. Стори му се, че се е върнал два века в миналото.

И наистина можеше да е точно така. Основаната от английски търговци през 1749 г. Александрия си беше предвоенна не само в смисъл, че е съществувала преди Гражданската война — не, тя предхождаше и Войната за независимостта. Някога речно пристанище на Потомак, градът бе процъфтявал от търговията със захар и роби. В корабите със захар, пълзящи срещу течението от залива Чесапийк, с облекчение оставили бурния Атлантик зад кърмата си, за баласт се използвали стари английски строителни тухли и търговците използвали точно тези тухли, за да вдигнат красивите си домове. Ефектът напомняше повече за Старата Европа, отколкото за Новия свят.

Служителят на Белия дом се качи в колата, седна до шофьора и му обясни как да отиде до Саут Роял Стрийт и къде да намери католическата църква „Света Мария“. Когато пристигнаха, отвори тихо вратата, остави зад себе си шума на улиците, за да го смени с тихото спокойствие на нефа, огледа се и видя един-единствен човек, коленичил пред олтара.