Читаем Кобрата полностью

Капитан Варгас се сбогува с лоцмана и той тръгна за дома си в Алтона, понеже смяната му бе изтекла. С изгасени двигатели, на генератор за поддържане само на минималните необходими функции и с екипаж с паспорти в ръка, готов да нападне баровете по Репербан, „Сан Кристобал“ изглеждаше омиротворен — точно както най-много харесваше на капитан Варгас, за когото корабът бе не само кариера, но и дом.

Той, разбира се, изобщо не подозираше, че четири редици пред мостика, два слоя надолу и три колони от щирборда има контейнер с необичайно карго. Човек трябваше специално да го търси, за да го открие сред морето контейнери, изподраскани, изпоцапани и маркирани с всевъзможни кодове и имена на собственици. Конкретното лого беше с формата на два концентрични кръга, във вътрешния имаше изрисуван малтийски кръст. Това бе тайният идентификационен код на Хермандад или Братството — отговорната за деветдесет процента от колумбийския кокаин банда. А на кея имаше само едни очи, способни да разпознаят този знак.

Кранът пренасяше контейнерите от палубата до цяла армия компютърно управлявани колесни машини — робокар. Насочваните от издигащата се над кея контролна кула робокари откарваха грамадните стоманени сандъци по складовете. Един служител, който незабелязано слаломираше между робокарите, забеляза логото с двата концентрични кръга, извади мобилния си телефон, обади се и побърза да се прибере в офиса си. Една намираща се далеч от Хамбург товарна платформа пое към кея.

Именно в този час директорът на УБН бе въведен в Овалния кабинет. Беше идвал тук няколко пъти, но необятното едновремешно писалище, окачените знамена и Печатът на републиката продължаваха да го впечатляват. Той уважаваше властта, а това място сякаш излъчваше чиста проба власт.

Президентът бе приветлив, разкършен след гимнастиката си, избръснат, закусил и неофициално облечен. Посочи му един от диваните и също седна.

— Кокаин — започна президентът. — Искам да знам всичко за кокаина. Сигурно имаш много материал за него.

— Огромно количество, господин президент. Положително ще мога да ви предложа цял метър висока купчина папки.

— Е, това е прекалено много — каза президентът. — Трябват ми десет хиляди думи. И не искам статистика на много страници. Само фактите. Синтезирано. Какво представлява, откъде идва — сякаш не знам, — кой го прави, кой го транспортира, кой го купува, кой го използва, колко струва, къде отива печалбата, как се разделя, кой губи и какво правим ние по въпроса.

— Само кокаинът ли, господин президент? Нищо друго? А хероин, РСР[2], ангелски прах, метиламфетамин и вездесъщият канабис?

— Само кокаин. Само за мен. За еднократно прочитане. Трябва да знам основните факти.

— Ще възложа нов доклад, сър. Десет хиляди думи. Без разните му там термини. Строго поверително. Шест дни, господин президент?

Върховният главнокомандващ стана, усмихна се и му протегна ръка. Срещата бе приключила. Вратата вече бе отворена.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. Три дни.

Колата му — „Краун Виктория“ — вече идваше към входа на Западното крило. След четиридесет минути той вече бе в Арлингтън и се качи в мансардния си офис на Арми Нейви Драйв номер 700.

Възложи задачата на заместника си, завеждащия оперативния отдел Боб Бериган. Доста по-младият мъж, чиято кариера до неотдавна се бе развивала на терен, а не зад бюро, кимна, но измърмори:

— Три дни?

— Да. Няма да ядеш и няма да спиш. Минаваш на кафе. И, Боб… не спестявай нищо. Покажи нещата толкова черни, колкото са. Току-виж зад всичко това се крие увеличение на бюджета.

Бившият оперативен агент тръгна по коридора, за да каже на секретарката си да отмени всичките му срещи, интервюта и ангажименти за следващите три дни. „Бюрократи нещастни — помисли си. — Прехвърли работата, поискай невъзможното, после излез на вечеря и плачи за пари“.

Към залез каргото на „Сан Кристобал“ беше на брега, но все още в периметъра на пристанището. Тежки платформи задръстваха трите моста, по които трябваше да минат, за да се доберат до товарите си. В колоната по Нийдерфелде Брюке чакаше реда си платформа с регистрационен номер от Дармщат. Зад волана седеше мургав мъж. Ако някой погледнеше документите му, щеше да разбере от тях, че е германец от турски произход. Турците са едно от най-многобройните малцинства в Германия. Това, което документите нямаше да покажат, бе, че мъжът е член на турската мафия.

В очертанията на периметъра нямаше да има опашки и колони камиони. Освобождаването от митница на някакъв си контейнер с банани от Суринам не можеше да създаде никакъв проблем.