Читаем Играта на ангела полностью

— Вдъхновението идва, когато човек залепи лакти на масата и задник на стола и започне да се труди с пот на чело. Избери си някоя тема, някоя идея, и си напъни мозъка, докато те заболи. Това се нарича вдъхновение.

— Тема вече си имам.

— Алилуя!

— Смятам да пиша за вас.

Последва продължително мълчание, изпълнено с напрегнати погледи, мълчание на опоненти, които се гледат над шахматна дъска.

— Защо?

— Защото ми изглеждате интересен. И странен.

— И възрастен.

— И докачлив. Почти като момче на моята възраст.

Усетих, че против волята си съм започнал да свиквам с компанията на Изабела, с хапливите й забележки и със светлината, която бе донесла в този дом. Ако нещата продължаваха в същия дух, най-лошите ми страхове щяха да се сбъднат и накрая щяхме да станем приятели.

— Ами вие? Имате ли си вече тема, след като се ровихте толкова време в тия скучни книги?

Реших, че колкото по-малко споделям с Изабела за моята поръчка, толкова по-добре ще бъде.

— Все още съм във фазата на проучване.

— Проучване ли? Как става тая работа?

— В общи линии човек прочита хиляди страници, за да научи необходимото и да стигне до същината на дадена тема, до нейната емоционална правдивост, а после забравя всичко научено, за да започне от нулата.

Изабела въздъхна.

— Какво значи емоционална правдивост?

— Това е искреността, която се крие в художествената измислица.

— Значи ли това, че трябва да си честен и добър човек, за да пишеш художествена литература?

— Не. Трябва да имаш умения. Емоционалната правдивост не е нравствено качество, тя е просто техника.

— Говорите като някой учен — протестира Изабела.

— Литературата, или поне добрата литература, е наука с характер на изкуство. Също като архитектурата или музиката.

— Аз пък си мислех, че тя е нещо, което просто изниква от твореца, ей така, от само себе си.

— Единственото, което изниква ей така, от само себе си, са космите и брадавиците.

Изабела прие тези откровения със слаб ентусиазъм.

— Казвате всичко това, за да се обезсърча и да си ида вкъщи.

— Де тоя късмет…

— Вие сте най-лошият учител на света!

— Ученикът създава учителя, а не обратното.

— С вас не може да се спори, защото знаете всички трикове на реториката. Не е справедливо!

— Нищо не е справедливо на тоя свят. Най-многото, на което можем да се надяваме, е поне да е логично. Справедливостта е рядка болест в един свят, който иначе пращи от здраве.

— Амин. Значи това се случва, когато човек стане възрастен? Престава да вярва в нещата, също като вас?

— Не. Докато остаряват, повечето хора продължават да вярват в какво ли не, най-често във все по-големи дивотии. Аз вървя против общоприетото, защото обичам да правя напук.

— Не думайте! Аз пък, когато порасна, ще продължа да вярвам в нещата — закани се Изабела.

— Пожелавам ти късмет.

— И освен това вярвам във вас.

Не сведе очи, когато я погледнах.

— Защото не ме познаваш.

— Така си мислите вие. Не сте толкова загадъчен, колкото си въобразявате.

— Не претендирам да съм загадъчен.

— Това беше просто вежлив заместител на думата антипатичен. И аз поназнайвам някои реторични трикове.

— Това не е реторика, а ирония, което е нещо съвсем различно.

— Винаги ли трябва да печелите всеки спор?

— Когато ме улесняват толкова — да.

— А този човек, вашият тартор…

— Корели?

— Да, същият. Той улеснява ли ви?

— Не. Корели владее хватките на реториката по-добре от мен.

— Така си и мислех. Имате ли му доверие?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Не зная. Е, имате ли му доверие?

— Че защо да му нямам?

Изабела сви рамене.

— Какво точно ви е възложил той? Няма ли да ми кажете?

— Вече ти казах. Иска да напиша една книга за неговото издателство.

— Роман ли?

— Не съвсем. По-скоро приказка, легенда.

— Книга за деца ли?

— Нещо такова.

— И ще го направите ли?

— Той плаща много добре.

Изабела се начумери.

— Затова ли пишете вие? Понеже ви плащат добре?

— Понякога.

— А тоя път?

— Тоя път ще напиша въпросната книга, понеже трябва да го направя.

— Да не би да имате някакъв дълг към него?

— Да, навярно би могло да се каже така.

Изабела претегли думите ми. Стори ми се, че се кани да каже нещо, но размисли и си замълча. Вместо това ми отправи невинна усмивка и един от своите ангелски погледи, с които бе способна само за миг да промени темата на разговора.

— И на мен би ми харесало да ми плащат, за да пиша — рече тя.

— На всеки, който пише, би му харесало, но това не значи, че ще успее да го постигне.

— И как се постига това?

— Като начало слизаш долу в галерията, взимаш хартия…

— … забиваш лакти в масата и си напъваш мозъка, докато те заболи. Ясно.

Погледна ме в очите някак колебливо. Вече от седмица и половина я държах в моя дом и не бях показал признаци, че ще я пратя да се прибере в нейния. Предположих, че тя се пита кога ще сторя това или защо още не съм го сторил. Аз също си задавах този въпрос и не намирах отговор.

— Приятно ми е да съм ваша помощничка, ако и да сте такъв, какъвто сте — рече най-сетне тя.