Междувременно се беше заоблачило и от надвисналото небе сякаш всеки миг щеше да завали сняг. Еди Зандърс, който бе взел със себе си всички книжа по делото, обясни, че не е нужно да се връщат в областния затвор. И затова петимата — Зандърс, Стеджър, Каупъруд, баща му и Едуард — се качиха на един трамвай, който ги отведе близо до затвора. След половин час те вече бяха пред портала на източния изправителен затвор.

ГЛАВА LIII

Източният затвор на щата Пенсилвания, в който Каупъруд трябваше да излежи присъдата си от четири години и три месеца, се намираше на Феърмаунт Авеню и Двайсет и първа улица във Филаделфия и беше огромно здание от сив камък, величествено и наподобяващо двореца на фамилията Сфорца в Милано, макар и да не бе така красиво. Сивата му грамада се беше разпростряла между четири улици и се извисяваше самотно и мрачно, както подобава на един затвор. Зидът, който ограждаше огромната територия на затвора, заемаща над десет акра, и допринасяше за мрачното му величие, беше десет метра висок и около два метра дебел. Самият затвор, който не се виждаше от улиците, се състоеше от седем крила, наредени като пипалата на октопод около централния корпус, и заемаше две трети от заграденото със зид пространство, така че почти не оставаше място за радващи окото тревни площи. Крилата бяха дванайсет метра широки и шейсет метра дълги, а четири от тях бяха двуетажни. Нямаха прозорци, само тесни процепи под тавана, дълги един метър и широки около двайсет сантиметра; към някои от килиите на приземния етаж имаше дворчета с размерите на самите килии — четири и половина метра дълги и три метра широки, заградени от всички страни с висок тухлен зид. Стените, подовете и таваните на килиите бяха от камък; каменна беше и настилката в коридорите между тях, които бяха широки три и високи четири и половина метра. Ако човек застанеше в централния корпус — в така наречената ротонда — и погледнеше към простиращите се във всички посоки крила, оставаше с впечатление, че въпреки дължината им те са някак необичайно тесни. Железните врати — пред тях имаше и масивни дървени, които в случай на нужда можеха да откъснат затворника от всякаква гледка и звук — действаха потискащо. Помещенията, макар и относително светли, тъй като често ги варосваха, а през зимата поставяха на тесните процепи под тавана матови стъкла, бяха голи и жалки, както всички затворнически килии, оскъдно обзаведени само с най-необходимото. Сред камъка и желязото течеше някакъв живот — повечето килии бяха заети, — но четиристотинте затворници нямаха чувството, че участвуват в него, защото бяха напълно изолирани един от друг. Някои след дълъг престой и примерно поведение ставаха „доверени“, както ги наричаха на затворнически жаргон, но те бяха малцина. А и за обслужването на пекарната, железарската и дърводелската работилница, склада за провизии, мелницата и зеленчуковите градини не бяха необходими много хора.

Затворът беше създаден през 1822 година и непрекъснато се беше разраствал — крило след крило, — за да достигне сегашните си внушителни размери. Населяваха го хора, които се различаваха както по интелигентността си, така и по характера на извършените от тях престъпления — от дребно джебчийство до убийство. Тук се прилагаше така наречената „пенсилванска система“, която всъщност означаваше строг тъмничен затвор за всички и забрана да разговарят с когото и да било.

Като се изключи неотдавнашното му краткотрайно пребиваване в областния затвор, където и обстановката, и атмосферата далеч не можеха да се сравнят с тукашните, Каупъруд за първи път попадаше в такова място. Някога, още като момче, скитайки се веднъж из околните градчета, случайно беше минал край един „арест“ (така наричаха тогава градските затвори) — малко квадратно сиво здание с решетки на прозорците — и на един прозорец на втория етаж бе видял някакъв противен пияница, пропаднал тип с помътнели очи, с несресана коса и с подпухнало восъчнобледо лице, който му бе подвикнал (беше лято и прозорецът беше отворен):

— Ей, синко, ще ми купиш ли парче тютюн за дъвчене, а?

Франк бе вдигнал очи и ужасен, уплашен от раздърпания и разчорлен човек, бе отвърнал, без дори да спре и да помисли:

— Не, не мога.

— Внимавай един ден да не попаднеш и ти зад решетките, малки негоднико! — яростно бе извикал човекът, който явно не беше изтрезнял напълно след скорошното си пиянство.

Каупъруд от години не си беше спомнял тази сцена, но тя изведнъж изплува в съзнанието му. Ето след малко този мрачен и потискащ затвор щеше да го погълне и той безвъзвратно щеше да бъде откъснат от външния свят, където сега валеше сняг.