Какво е било намерението на всемогъщата и мъдра съзидателна сила, когато е надарила черния морски костур с тази способност? Да го направи честен и добродетелен? И да му даде възможност да развява тази честност и добродетелност като знаме, по което би могла да го разпознае всяка наивна и жизнелюбива рибка? А може би при създаването му са били отприщени стихиите на коварството, вероломството, подлостта и е сътворено едно оръжие на измамата, въплъщение на лъжата, същество, чието предназначение е да се представя за това, което не е, да наподобява онова, с което няма нищо общо, да си осигурява препитанието с коварство, от което не може да се предпази и най-всемогъщият му враг? Навярно е така.

И можем ли да кажем, след като вече познаваме черния морски костур, че тази всемогъща и добра съзидателна сила не е склонна към коварство и измама? Или че светът, в който живеем, не е само една илюзия? Но откъде тогава са дошли десетте божи заповеди? Кой е вдъхновил измамното чувство, че съществува справедливост? Защо мечтаем за вечно блаженство и какво добро ни е донесла тази мечта?

МАГИЧЕСКИЯТ КРИСТАЛ

Ако по онова време сте имали склонност към мистика и прорицателство, ако сте участвали в някое от ония тайни общества, посветили се на предсказания, на заклинания, на тълкувания на сънища с помощта на вълшебна чаша или кристално кълбо, вероятно бихте могли да проникнете в тайнствените им глъбини и да видите низ от събития, свързани с двамата наши герои, които изглеждат толкова щастливи. В изпаренията от гърнетата на орисниците, в сияйните недра на кристала биха се появили градове, градове, градове, би преминало шествието на един изумителен свят от великолепни къщи, карети, скъпоценности й красота, свят, дълбоко оскърбен от всемогъществото на един властелин и кипящ от гняв срещу сила, с която не може да се пребори; биха се появили огромни зали с безценни картини, несравним по великолепието си дворец, милиони хора, които под всичко това четат едно-единствено име.

И мъка, мъка, мъка!

Трите орисници, посрещнали някога Макбет сред навяващата ужас пустош, биха могли по същия начин да приветстват и Каупъруд:

— Привет на теб, Франк Каупъруд, владетел на огромна железопътна мрежа! Привет на теб, Франк Каупъруд, господар на великолепен палат! Привет на теб, Франк Каупъруд, покровител на изкуствата и притежател на несметни богатства! Очаква те вечна слава!

Но те биха излъгали, защото славата много често е примесена с изпепелените плодове на мъртво море — разум, неспособен нито да пожелае, нито да се насити на разкош; сърце, отдавна уморено от живота, душа, изстинала за илюзии, самотна като луна в безветрена нощ.

Както на Макдъф, те биха могли да обещаят и на Ейлийн и надежда, и провал. Да имаш и да нямаш! Да живееш в разкош и да не изпитваш радост от него! Да гониш като мираж едно общество и то да затваря вратите си пред теб! Да търсиш любов, а тя като блуждаещо огънче да се стапя в мрака!

— Привет на теб, Франк Каупъруд, покорител на непокоримото, господар на действителност, чиято същност е илюзията!

Това би следвало да кажат орисниците, това би могло да се види и в изпаренията от врящите им гърнета. И това би било самата истина. Кой умен човек би очаквал друг край при такова начало?