Читаем Финансист полностью

Ето това всъщност е истината! — помисли си Ейлийн, когато го прочете. Тези политици — а сред тях и баща й, както бе разбрала от последния си разговор с него — се опитват да прехвърлят вината за собствените си злодеяния върху нейния Франк. А той не е толкова лош, колкото искат да го представят. Ето че и в този доклад го казват. Тя тайно се радваше на думите: „… опит да се отклони общественото внимание от далеч по-виновните лица …“ Тъкмо това й казваше и Франк в щастливите часове, които напоследък те прекарваха, усамотени на едно или на друго място, най-често в новото им убежище на Южна Шеста улица, което Франк бе избрал за срещите им, след като бяха принудени да напуснат старото. Той галеше буйните й коси, милваше тялото й и й казваше, че това е една политическа машинация, скроена, за да се хвърли по-голямата част от вината върху него и да се оневинят, доколкото е възможно, Стенър и Републиканската партия. Уверяваше я, че ще се измъкне благополучно, но я предупреждаваше да не говори. Не отричаше, че в продължение на години е поддържал изгодни връзки със Стенър. И обясняваше подробно всичко. Тя разбираше или си мислеше, че разбира. Достатъчно й беше, че й го казва нейният Франк.

Доскоро двете семейства Каупъруд бяха обединени от успеха. Сега ги обединяваше общата беда. Животът и в двете къщи сякаш гаснеше. Защото за тях животът беше самият Франк Алджърнън. От него баща му черпеше смелост и сила, той тласкаше напред братята си и разчистваше пътя им, той беше упование и надежда за децата си и за жена си, тон прославяше името Каупъруд. За всички, които бяха тясно свързани с него, той беше олицетворение на сполука, сила, богатство, достойнство и щастие. И сега неговата щастлива звезда сякаш помръкваше, сякаш угасваше.

От трагичната сутрин, когато получи онова съдбоносно писмо, Лилиан Каупъруд живееше в някакъв унес. Седмици наред вече тя изпълняваше всекидневните си задължения с привичното си спокойствие — така поне изглеждаше на околните, — по вътрешно се измъчваше от горчиви и натрапчиви мисли. Чувствуваше се безкрайно нещастна. Беше навършила четирийсет години и си беше представяла, че тъкмо в тази възраст животът й трябва да бъде спокоен и уравновесен, поставен на солидна основа, а ето че сега щеше да бъде изтръгната из корен от семейната почва, където бяха минали най-хубавите й дни, и захвърлена безмилостно да вехне под палещото пладнешко слънце на несигурността.