Читаем Експедиция Атлантида полностью

Адът стигна до всяко ъгълче. Лабораторията, в която се намираше складиран вирусът, се взриви, пламъците погълнаха всичко и го унищожиха, а най-накрая и последните искрици живот на Джонатан Филби. После сякаш самата планина се сгромоляса, като запечата вируса завинаги под милиони тонове камъни.

Чейс знаеше, че при падане от такава височина водата се усеща твърда като бетон.

Освен ако нещо не разбие преди това повърхността.

Тежкият мотоциклет удари водата, вдигайки пръски във въздуха. Миг по-късно той и Нина го последваха.

С разбита повърхност или не, при падането той имаше чувството, че се е хвърлил от сграда. През тялото му премина тръпка, когато кракът му се огъна. А водата бе студена, почти смразяваща.

Поредна болка, когато удари нещо друго. Не вода, нещо твърдо. Мотоциклетът…

Беше се приземил на една страна, съпротивлението на водата забавяше потъването му. А той бе паднал точно върху него.

Заболя го по-силно, почти му причерня.

Почти. Въпреки агонията, той се опита да се фокусира върху целта си — да остане жив. Беше под водата. Трябваше да плува, да излезе на повърхността, да диша.

Прониза го болката в ранения крак, сега вече напълно безполезен, а другият му крак се бе закачил в мотора.

Както и дрехите. Той ритна, опитваше се да се освободи. Мотоциклетът потъваше и го теглеше към дъното на фиорда като котва.

Въпреки тренираността, започна да го обхваща паника. Започна да се мята бясно, но без успех.

Щеше да потъне!

След всичко, през което беше преминал, след всичко, което бе превъзмогнал, за да оцелее…

Някой го хвана.

Нина!

Чейс усети ръцете й върху крака си, как издърпва джинсите му, а после ризата. Тя се скъса. Мотоциклетът потъна в студената тъмнина, когато Нина заплува с всички сили, влачейки го нагоре.

Той се показа на повърхността и пое дълга, мъчителна глътка студен въздух.

— О, боже! — произнесе задъхано. — Мислех си, че умирам.

— Върнах ти услугата — усмихна му се Нина като плюеше вода и конвулсивно си поемаше дъх. — Направо не мога да повярвам, че го направихме!

— Добре ли си?

— Всичко ме боли, но не мисля, че съм си счупила нещо. По-лошо е, че ми е адски студено. Какво стана със самолета?

Чейс се опита да вдигне ръка и да покаже, но беше твърде слаб. Вместо това кимна с глава към фиорда. Плътен, мазен и черен дим се виеше към небето.

— Приземи се твърдо.

— А вирусът?

— Изгорял е. Заедно с всичко останало.

Нина погледна тъжно към тъмния облак.

— И Кари…

Стигнаха до каменния бряг и тя с мъка издърпа Чейс от водата.

— О, боже — възкликна тя, когато видя крака му. Притисна с ръка раната и се опита да спре кървенето. — Трябва да се доберем до лекар.

— Точно така — каза Чейс през стиснати зъби. — Най-отгоре на тази скала има клиника, в главния офис на компанията. Лошото е, че принадлежеше към сградата, която се взриви. Не мисля, че ще се зарадват да ни видят…

Сякаш в отговор, камъкът до Чейс подскочи внезапно. Пропукването на изстрел от пушка проеча надалеч.

— Не се шегуват! — извика Нина. Тя потърси с очи стрелеца. На отсрещния бряг видя няколко силуета на фона на небето, които сочеха към тях.

Наблизо се заби друг куршум и се разхвърчаха парченца разбит камък.

— Скрий се! — нареди й Чейс.

— Няма да те оставя! — Нина се наведе над него, за да го издърпа.

— Нина, недей!

— Няма да те оставя! — повтори тя, хвана го за раменете и започна да го влачи.

— Ще ни пипнат — простена Чейс. — Те погледнаха към мъжете на скалата, улавяйки проблясък от светлина, отразена от лещите на бинокъл.

Нина се наведе и го хвана още по-здраво, притискайки буза в лицето му.

— Еди…

Нови изстрели — но не от пушките отсреща.

Стрелба от картечница, идваше някъде отгоре. Надолу към тях полетяха камъчета и пясък. Един от мъжете, които до преди малко се целеха в тях, се претърколи и падна от ръба на скалата.

— Какво е това, по дяволите? — учудено прошепна Чейс.

Отговорът дойде секунда по-късно, когато три хеликоптера с цветовете на норвежката армия закръжиха над скалата. Два от тях продължиха през фиорда, докато третият се спусна към водата, обърнат към Нина и Чейс.

— Откъде се появиха? — зяпна Нина.

— Някой трябва да се е обадил на пожарната. Норвежците сигурно искат да знаят на кого да лепнат глобата за неизправни пожарогасители, заради които такава голяма част от собствеността на Кристиан Фрост е прецакана. — От високоговорителя на хеликоптера се чу глас.

— Говориш ли норвежки? — попита Чейс.

— Не разбирам и дума.

— Нито пък аз. — Чейс вдигна с усилие ръце: — По-добре да го направиш и ти. Със сигурност не искаш да те застреля някой скандинавец.

— Всъщност не. — Тя вдигна едната си ръка, докато с другата го поддържаше. Бузата й още бе прилепена към неговата. — Еди?

— Какво?

Тя го целуна.

— Благодаря ти, че ми спаси живота. Отново.

Той отвърна на целувката й.

— Аз ти благодаря, че спаси моя. — Той се ухили с редкозъбата си усмивка.

Нина се усмихна и двамата се целунаха още веднъж.

Ню Йорк сити

Нина отвори вратата на апартамента и уморено влезе вътре. Всичко изглеждаше така, както го беше оставила преди няколко седмици.