Читаем Единайсет минути полностью

Единайсет минути

И ето, една жена от града, която беше грешница, като узна, че Той седи на трапеза в къщата на фарисея, донесе алабастрен съд с миро; и като застана отзад при нозете Му, плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи; и ги изтриваше с косата си, целуваше ги и мажеше с миро.

Като видя това фарисеинът, който Го бе поканил, рече в себе си: да беше пророк Тоя, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото тя е грешница.

Като се обърна към него, Иисус рече: Симоне, имам нещо да ти кажа. А той отвърна: кажи, Учителю!

Иисус рече: един заимодавец имаше двама длъжника: единият му дължеше петстотин динария, а другият — петдесет; но, понеже нямаха с какво да заплатят, той прости и на двамата. Е, кажи, кой от тях повече ще го обикне?

Симон отговори и рече: мисля, тоя, комуто повече прости. А Той му рече: право отсъди.

И като се обърна към жената, рече Симону: видиш ли тая жена? Влязох у дома ти, вода за нозете ти Ми не даде, а тая със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри.

Ти целование Ми не даде; а тая, откак влязох, не престана да целува нозете Ми.

Ти с елей не помаза главата Ми; а тая с миро помаза нозете Ми.

Затова казвам ти: прощават й се многото грехове, задето много обикна; а комуто малко се прощава, той малко обича.

Лука, 7:37-47

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Момент! С „имало едно време“ започват детските приказки, докато „проститутка“ е тема за възрастни. Как бих могъл да напиша книга с това очевидно противоречие в самото начало? Но тъй като във всеки един миг от живота ни с единия крак ние сме в приказките, а с другия — в ада на ежедневието, ще запазя това начало:

Имало едно време една проститутка, която се казвала Мария.

Като всички останали проститутки и тя се бе родила девствена и невинна, а като девойка бе мечтала да срещне мъжа на живота си (богат, красив, умен), да се омъжи (облечена в булчинска рокля), да има две деца (които да станат прочути, след като пораснат), да живее в хубава къща (с изглед към океана). Баща й беше амбулантен търговец, майка й — шивачка, а в родния й град, който се намираше във вътрешността на Бразилия, имаше само едно кино, един бар и една банка. Ето защо Мария непрестанно очакваше деня, в който нейният вълшебен принц ще пристигне неочаквано, ще покори сърцето й и те ще тръгнат заедно да завладяват света. Но тъй като вълшебният принц така и не се появяваше, не й оставаше нищо друго, освен да мечтае. Влюби се на единайсет години, на път за училище. Още в първия учебен ден забеляза, че заедно с нея към училището върви и едно момче, което живееше близо до тях, а часовете им започваха по същото време. Двамата не бяха разменили нито дума, но Мария установи, че най-много й харесва онази част от деня, през която тя върви по прашната улица, под отвесните лъчи на слънцето, жадна и уморена, мъчейки се да догонва бързите крачки на момчето.

Тази сцена се повтаряше няколко месеца. Мария, която не беше особено ученолюбива и чието единствено развлечение в живота бе телевизията, с нетърпение чакаше денят да свърши бързо, за да поеме отново пътя към училището, и за разлика от някои момичета на нейната възраст се отегчаваше страшно много през почивните дни. Но тъй като часовете се изнизват много по-бавно за едно дете, отколкото за един възрастен, тя страдаше, дните й се струваха прекалено дълги, защото прекарваше само десет минути с любовта на живота си и хиляди часове в мисли за него, представяйки си колко хубаво би било, ако можеха да разговарят. И това се случи.

Перейти на страницу: