Паулу Коелю

Единайсет минути

29 май 2002 г., часове преди да завърша тази книга, отидох до пещерата в Лурд, Франция, за да напълня от намиращия се там извор няколко шишета с чудотворна вода. Докато минавах покрай катедралата, един мъж на около седемдесет години ми каза: „Знаете ли, че много приличате на Паулу Коелю?“ Отговорих му, че съм аз самият. Мъжът ме прегърна и ме запозна с жена си и внучката си. Заговори за въздействието, което моите книги са оказали върху живота му, завършвайки с думите: „Те ме карат да мечтая.“

Чувал съм това изречение безброй пъти и винаги ме е радвало. В онзи момент обаче много се изплаших, защото знаех, че в „Единайсет минути“ се разказва за деликатен, неудобен, шокиращ проблем. Отидох до извора, напълних шишетата, върнах се, попитах мъжа къде живее (в Северна Франция, близо до Белгия) и си записах името му.

Тази книга е посветена на теб, Морис Гравлин. Имам едно задължение към теб, жена ти, внучката ти, към мен самия: да говоря за това, което ме тревожи, а не за това, което всички биха искали да чуят. Някои книги ни карат да мечтаем, други ни връщат към действителността, но никоя от тях не бива да избягва най-важното за един автор: честността по отношение на темата, за която пише.

аз съм уважаваната и презираната,

аз съм проститутката и светицата,

аз съм съпругата и девицата,

аз съм майката и дъщерята,

аз съм майчините ръце,

аз съм безплодната, а децата ми са много,

аз съм щастливо задомената и неомъжената,

аз съм тази, която дава живот

и която никога не е раждала,

аз съм облекчението на родилните болки,

аз съм съпругата и съпругът,

любовникът ми ме създаде,

аз съм майка на баща си,

аз съм сестра на мъжа си,

а той е отхвърленият ми син,

уважавайте ме вечно, защото аз съм скандалната и великолепната.