Случаят на Мърсър обаче беше различен. Той не беше някакъв новобранец, а офицер начело на екип, разположен дълбоко във вражеска територия. Прекъсването в командването, предизвикано от внезапното му изчезване, би могло да изложи хората му на голяма опасност. Освен това той беше разполагал с ценна информация за американските антитерористични операции, която би могла да бъде използвана срещу другарите му. И накрая, двама войници бяха изгубили живота си, докато го бяха издирвали. Това беше сериозен проблем и армията нямаше да се отнесе снизходително към капитан Кайл Мърсър. Особено ако беше дезертирал, за да премине на страната на врага — което беше малко вероятно, но все пак възможно.

Три месеца след изчезването на Мърсър най-лошите страхове на армията се сбъднаха — талибаните пуснаха видеозапис със заложници, разпространен в джихадистки сайтове и отразен от всички основни медии. Записът показваше Мърсър, коленичил пред петима талибански бойци. Беше очевидно, че не се е озовал там доброволно — и че евентуалното му предложение да стане джихадист е било отхвърлено. Изглеждаше зле — изпит, изпосталял, с празни очи, брадясал. Беше облечен в бяла туника и торбести бели панталони. Похитителите му бяха изцяло в черно и държаха калашници пред гърдите си. Видеото се появи през май 2015, след като обществеността вече беше видяла множество подобни записи на ИДИЛ, следващи един и същи трагичен сценарий — нереалистични и невъзможни искания, следвани от бездействие на Запада и в крайна сметка завършващи с обезглавяване. Но Мърсър беше заловен не от ИДИЛ, а от талибаните, а те искаха да сключат сделка. Един от похитителите му прочете списък с имената на шестима талибански командири, които в момента се намираха в Гуантанамо и които трябваше да бъдат разменени за капитан Мърсър. Самият Мърсър не каза нищо. Просто гледаше безизразно, без да показва никакви емоции. И никакъв страх. След като изброи исканията си, талибанският боец сграбчи Мърсър за тила и се обърна към обектива.

— Този е един от най-големите ти воини, Америка — каза той на пущу. — Намерихме го да бяга като долен страхливец. Бихме го убили като куче, но нашите братя муджахидини са по-важни. Ние сме верни на нашите войници. А вие? — И с това записът свърши.

Когато го гледа за първи път, Броуди си беше помислил, че е странно, че Мърсър не говори. Обикновено беше по-ефективно — и деморализиращо — да накараш пленника да изрече исканията. Възможно беше похитителите му да са се опитали да го накарат да отправи посланието и той да е отказал, дори след изтезания. И затова те говореха, докато капитан Мърсър беше коленичил в прахта, предизвикателен с мълчанието си и с безстрашния си поглед.

След пускането на клипа родителите на Мърсър също излязоха със собствен запис, с който се обръщаха към похитителите на сина им. Броуди помнеше предаването. Изглеждаха така, сякаш не бяха спали седмици наред, и с треперещи гласове прочетоха предварително написаното си обръщение към някаква банда фундаменталистки ненормалници в другия край на света.

Бети Мърсър изглеждаше определено по-зле от съпруга си. Беше с пепеляво лице и се тресеше, и не след дълго каза защо — бяха ѝ открили рак на панкреаса и ѝ оставаха само няколко месеца живот. Тя умоляваше да освободят сина ѝ с надеждата да го види за последен път, преди да си отиде. Дори цитира Корана — нещо, че Божията милост била по-силна от гнева Му.

Но очевидно талибаните не се интересуваха от милост. Или може би не им беше харесало, че жена от Епископалната църква в Калифорния цитира свещеното им писание. Така или иначе, отговор нямаше. След половин година г-жа Мърсър почина. Никой повече не чу никаква вест от Кайл Мърсър и похитителите му.

Генерал Хакет обаче разполагаше с нова секретна информация.

— Преди осем месеца научихме, че капитан Мърсър е избягал от похитителите си и най-вероятно от района. Това беше всичко, с което разполагахме допреди три дни, когато получихме съобщение, че стар армейски приятел го забелязал в чужбина. — Хакет погледна Броуди и Тейлър. — Искам да откриете капитан Мърсър, да го задържите и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд. След разследване, разбира се — не забрави да добави той.

Броуди се запита къде ли би отишъл самият той, ако беше служил в специалните части в едно от най-враждебните места на света и след това е бил държан в плен от безмилостен враг, бил е подлаган години наред на физически и психически изтезания и накрая е успял по някакъв начин да избяга, давайки си сметка, че ще бъде съден за дезертьорство, ако се върне у дома. Някой тайвански плаж с май тай му се виждаше добър избор. Направо му идеше да започне да си стяга багажа.

— Той е в Каракас във Венецуела — каза Хакет и за по-весело добави: — Световната столица на убийствата.

По дяволите!

4.