Читаем Дезертьорът полностью

Броуди наложи бавно, но постоянно темпо. Пътеката определено беше животинска, макар че може би се използваше и от местното население. Броуди не се тревожеше, че могат да се натъкнат на пума или пантера — те по принцип избягваха хората, пък и той беше въоръжен. Отровните змии можеха да се окажат фатални, но повечето също избягваха хората. Най-голямата заплаха за хората бяха другите хора и Броуди не искаше да се натъква на пемони с пушки. Те изглеждаха достатъчно дружелюбни — въпреки обира, на който ги бе подложил Цезар — но пък срещите в пущинака вадеха най-лошото у човек.

Броуди направи бърза справка със сателитния телефон и вече беше сигурен, че пътеката или излиза на пистата, или минава близо до нея. Беше си направо като разходка в парка. В Национален парк Канайма, ако трябваше да е по-точен. Някой ден, когато социалистите бъдеха изритани, тук можеше да има жилищни сгради.

Погледна назад. Мърсър и Тейлър като че ли се справяха добре, така че той ускори крачка, но стъпалата му започваха да се разраняват.

Струваше му се, че са вървели цяла вечност, когато погледна часовника си и видя, че е минал само час. Провери отново координатите, погледна слънцето и осъзна, че преходът им би трябвало да е приключил. Наоколо обаче не се виждаше никаква писта.

Броуди спря и Тейлър застана до него.

— Проблем ли има?

— Би трябвало да сме на пистата. Координатите може и да се отклоняват с двайсет-трийсет метра. Но мисля, че сме близо.

— Близото се измерва с хвърляне на ръчни гранати — напомни му Тейлър.

— Правилно.

Тейлър погледна храсталаците, после нагоре към едно чворесто десетметрово дърво.

— Ще се кача горе.

— Добре. Внимавай за змии.

Тейлър навлезе в гъсталака, стигна дървото и се покатери по ствола му, докато не се оказа на около три метра над по-ниската растителност.

Броуди я гледаше как изучава района. Внезапно тя спря и посочи.

Броуди ѝ вдигна палци и погледна Мърсър, който се взираше с безизразна физиономия в бъдещето си.

Тейлър слезе от дървото, като скочи последните три метра, и бързо се върна на пътеката.

— Около петдесет метра.

— Да вървим. Следвай ни — каза на Мърсър.

Броуди и Тейлър извадиха ножовете си и започнаха да секат увитите клони и лиани. След десетина минути видяха пред себе си слънчева светлина там, където пистата разсичаше джунглата.

Броуди погледна небето за самолет, но не видя и не чу нищо. Погледна към Мърсър, който беше забавил крачка, сякаш го водеха на ешафода.

Броуди излезе на разчистения район, който беше отчасти обрасъл с храсти. Дърветата се извисяваха около късата просека и тя можеше да се използва единствено от самолет, който можеше да се спуска и издига под стръмен ъгъл. Най-лошата писта, която беше виждал. В сравнение с нея онази при Кавак беше като летище „Дълес“.

На Тейлър обаче като че ли ѝ хареса и тя го прегърна.

— Успяхме.

Броуди си погледна часовника. Бяха закъснели с половин час, но това беше напълно приемливо за среща насред нищото. Може би пилотът също закъсняваше, ако беше излетял по-късно и се беше натъкнал на насрещни ветрове по пътя от Аруба.

— Би трябвало да сме в Гуантанамо или Панама навреме за следобедните коктейли — каза Броуди.

— Бих се задоволила и с бира.

— Аз черпя.

Броуди отново погледна небето, после пистата. Човек би си помислил, че наркотрафикантите биха могли да се представят и по-добре. Но положението беше такова. Или трябваше да чакат вълшебното си килимче, което да ги отнесе оттук, или джинът от лампата ги беше прецакал здравата.

Мърсър, който изглеждаше още по-нещастен, ако подобно нещо изобщо беше възможно, излезе на пистата и се огледа.

Намираха се почти в средата на западната страна на пистата, която беше широка около петдесет метра. Броуди не знаеше в кой край да чакат и затова каза на спътниците си да седнат. Нямаше ветропоказател, нямаше и вятър, но той беше готов да използва собствения си чорап, ако това можеше да помогне на пилота да реши от коя страна да подходи.

Мърсър започна да издава някакви звуци и сигурно щеше да посочи запушената си уста, ако ръцете му не бяха вързани.

Броуди погледна Тейлър.

— Честно казано, изобщо не ми се слушат глупостите му.

— Обеща ми. — Тя стана и сряза превръзката, след което извади носната кърпа от устата на Мърсър.

Мърсър си пое дълбоко дъх.

— Ако се доверявате на Брендан Уорли, значи не сте толкова умни, за колкото се смятате.

Броуди погледна Тейлър.

— Казах ти. — Обърна се към Мърсър. — Затваряй си устата или ще напъхам в нея чорапите си.

Мърсър не отговори.

Седнаха в края на пистата. Броуди включи сателитния си телефон, който беше почти умрял, и зачака обаждане от пилота.

Помисли си дали да не се обади на Домброски, но разговорите изтощаваха батерията, а и не искаше пилотът да се обади и да чуе сигнал заето. Затова прати бързо съобщение: „Пристигнахме на пистата, чакаме. Батерията пада“.

— Подготвен ли си за… неизвестните около изтеглянето? — попита Тейлър.

— Винаги съм готов за всичко — увери я Броуди. — Но не съм подготвен за нищо.

— Трябва да направиш това твой девиз.

— Направил съм го.