Читаем Дезертьорът полностью

— Двамата с партньора ми Пит подписахме изгоден договор, всички бяха доволни, някои от директорите ни замъкнаха да празнуваме, както вече казах. Всичко започна добре, заведоха ни в скъп ресторант. Ядохме много, напихме се, обиколихме няколко бара и клубове. Наистина отидохме в бара на „Мариот“… а после се качихме в една кола и отпрашихме към предградията…

Броуди кимна окуражаващо.

— Пътувахме през копторите по склоновете, по онези тесни виещи се улички. Стигнахме до онази сграда… абсолютен боклук като всички останали наоколо, но по-голяма от тях. Уплаших се, колкото и да бях пиян. Усещах, че нещо не е наред. Пит е абсолютен скапаняк, нищо не може да го спре. Уговориха ме, че всичко е наред, да влезем. И…

Гласът му замря. Броуди беше сигурен, че знае накъде отиват нещата, но го изчака.

— Вътре беше тъмно, с много канапета, бар — продължи Симпсън. — Голи момичета навсякъде. Както и момчета, всичките местни, доколкото можех да преценя. Друсаха се, пиеха, отиваха в задните стаички. Не исках да… но нали разбирате, онези бяха важни за бизнеса ни и не знаех какво да правя.

— Ал, погледни ме.

Симпсън го погледна с измъчена физиономия.

— Не съм свещеник, на когото да се изповядваш — каза Броуди. — Търся войник, който има да отговаря за много неща, и трябва да го намеря.

Симпсън кимна и преглътна с мъка.

— Трябваше да го кажа по-рано.

— Може да си премълчал, защото не си сигурен какво си видял.

— Не — отвърна Симпсън. — Сигурен съм. Кайл беше. Седеше сам на онази маса в дъното. Просто седеше. Никъде не гледаше. Стори ми се… не знам, сякаш върти заведението.

Това изненада Броуди.

— Защо си мислиш така?

— Заради начина, по който се държеше. Удобно настанен. Момичетата страняха от него, а той сякаш нямаше нищо против. Ако заведението не беше негово, трябва да беше отишъл там заради някаква друга причина, а не просто да топне фитила, нали разбирате?

— Той видя ли те?

— Да. Гледаше ме. Беше пълна лудост. Така де, това беше последното място, на което да очакваш, че ще се натъкнеш на позната физиономия.

— Сигурен съм, че и той си е помислил същото.

Симпсън се усмихна насила.

— Да… но не съм сигурен, че ме позна. Ние с Пит бяхме единствените други гринго там. Пит май изобщо не го забеляза, само цици зяпаше. Станах, тръгнах към него и казах името му, а той ме погледна по онзи шантав начин и да, видях змията на ръката му. Татуира си я след основното обучение.

— И какво направи той?

— Стана, помислих си, че ще тръгне към мен, но вместо това той се обърна и излезе през една странична врата. Някакъв здравеняк се изпречи пред мен и красноречиво ми намекна да не го следвам. А после Пит ме дръпна назад.

— За да те разкара от здравеняка.

Последва нова продължителна пауза. Симпсън дръпна от цигарата, угаси фаса в парапета на верандата и го метна в тръстиките долу. Слънцето залязваше, в къщите около езерото светваха лампи. На отсрещния бряг някакво семейство палеше барбекю.

Симпсън си пое дълбоко дъх.

— Ако се наложи да свидетелствам, бракът ми ще отиде по дяволите.

— Само ако признаеш, че си легнал с някое момиче.

Симпсън не отговори на това, а се загледа към езерото.

— И още нещо… момичетата бяха млади. Повечето.

— Колко млади?

— Прекалено млади.

Броуди кимна. Това поставяше заведението и този свидетел в съвсем друга категория мръсотия.

— Е… ще поработим върху показанията ти, ако се стигне дотам. Как е името на онова място?

— Не знам дали изобщо има някакво име.

— Добре, можеш ли да опишеш как изглеждаше отвън?

— Вече казах.

— Какъв цвят беше сградата?

Симпсън сви рамене.

— Май бяла. Като мазилка или нещо такова.

— Един етаж? Или два?

— Един.

— Покрив? Прозорци?

Симпсън се замисли за момент.

— Плосък покрив, както при повечето сгради там. Прозорци май нямаше.

— А вътре?

— Адски тъмно. Както казах, имаше бар, канапета, маси… трудно ми е да си спомня подробности.

— Колко продължи пътуването от „Мариот“ до това място?

— Двайсет-трийсет минути.

— Нещо, което да се набива на очи по пътя от хотела?

Симпсън поклати глава.

— Бях пиян и беше тъмно. В града вече дори уличните лампи не светят. Шибано място.

— Ясно. — Броуди дръпна от цигарата си. — Трябва да намеря това място, Ал. Трябва да намеря Кайл Мърсър.

— Там ли отивате?

Броуди не отговори. Симпсън продължи да гледа замислено към езерото.

— Помня, че имаше писта — каза той. — Едно от малкото места, които бяха осветени. Видях я малко след като потеглихме. И когато стигнахме до хълмовете, минахме покрай една стара църква. Беше висока и се открояваше сред всички ниски гадни постройки.

— Как изглеждаше църквата?

— Видя ми се стара. Май беше розова. Както казах, беше тъмно.

Броуди кимна.

— Нещо друго?

Симпсън се замисли за момент.

— Това е всичко.

— Добре. Ще ми трябва фамилията на Пит и координатите му.

Симпсън поклати глава.

— Той не помни нищо. Не би могъл да си спомни дори дали е изчукал някое момиче.

— Добре, но искам да му се обадиш. И да видиш дали не можеш да се свържеш с онези венецуелски директори. Искам да намеря онзи бардак.