Читаем Детето полностью

— Няма нищо — каза Кейт. — Това, което чувстваш, е напълно естествено. Аз просто не си представям как си живяла през всичките тези години. Ти си невероятна личност.

Джо кимна ентусиазирано през масата и Анжела се усмихна с ъгълчетата на устните си.

— Искаш ли да ти разкажа какво правим с Джо? — попита Кейт, отдалечавайки се от трудната тема.

— Да, разбира се — каза Анжела и взе бисквитата от чинийката си.

— Търсим хората, живели на Хауард стрийт, където са открили бебето.

— През шейсетте и седемдесетте години — добави Джо.

— Ще погледнеш ли списъка с имената да видим дали някое няма да ти се стори познато? — попита Кейт и добави бързо, побутвайки списъка към Анжел. — Разбира се, можеш и да ми откажеш.

Беше включила и Мариан Лейдлоу, името на приятелката на Ник. Искаше да види дали Анжела я познава.

Анжела се зае с готовност.

Изглеждаше доволна, че може да излезе поне за малко от мъглата, в която бе потънала. Прегледа набързо имената, после още веднъж, този път по-бавно, произнасяйки с устни всяко едно.

— Не, не познавам никого — вдигна поглед след малко. — Съжалявам.

— Е, струваше си да опитаме — каза Кейт и преглътна разочарованието си с глътка кафе. — И какво друго ти каза детективът?

Анжела им разказа за разликата в подхода на полицаите сега и през 1970 година и Кейт неволно се върна към списъка с имената.

— Уолкър — произнесе на глас.

Анжела замръзна насред изречението, а Джо разля кафето в линийката си.

— Уолкър? — повтори той. — Какво искаш да кажеш?

— Извинявайте, мислех на глас. Първия път, когато отидох на Хауард стрийт, говорих с госпожа Уолкър. Стара дама с ужасно куче. Тя може да е една от фамилията Уолкър, която е живяла по онова време на номер шейсет и едно.

Анжела и Джо я зяпнаха неразбиращо.

— Хайде, пий си кафето — каза тя на Джо. — Връщаме се обратно. Анжела, можем да те оставим на гарата. В колко часа ти е влакът?

Анжела хвана ръката й.

— Моля те, нека да дойда с вас! Искам да видя къде са открили бебето.

Кейт кимна.

— Извинявай, трябваше сама да те поканя. Ще позволиш ли да направим няколко снимки там? Ще ни трябват за статията, ако се окаже, че резултатите от теста са положителни, а няма да имаме време след това.

Анжела явно се двоумеше.

— Тези снимки може да подсетят някого за събитията и да го накарат да ни се обади — добави Кейт.

Това даде резултат и Анжела се съгласи. Докато вървяха към колата, Кейт набра номера на фотографа.

Мик й върна обаждането по-късно, когато вече караше към Хауард стрийт. Кейт не пожела да го пусне на микрофон. Той беше легендарен с използването на думата „е…“ във всяко изречение, а тя подозираше, че Анжела не е от жените, които ще харесат такива хора. „По-добре да не плашим никого“, си каза тя и връчи телефона на Джо да се оправя.

— Здравей, Мик — каза весело той. — Как са мацките?

Кейт направи гримаса и погледна към задната седалка през огледалото. Искаше да каже „Боже, момчета!“, с надеждата Анжела да я види и да разбере.

— Да, пътуваме натам. Да, Хауард стрийт. Добре, ще се видим там — каза Джо и преди да затвори, прошепна: — Ще го направя.

— Ще направиш какво? — попита Кейт.

— Нищо — отвърна Джо и бузите му пламнаха. — Глупостите на Мик.

Госпожица Уолкър беше навън, а машините на улицата мълчаха.

— Обедно време е — каза Кейт. — Да отидем в ресторанта и да изчакаме Мик. Сигурна съм, че няма да се бави много.

Барът на „Кралския дъб“ смърдеше на мокри кожени якета. От тях се подаваше гора от ръце, които махаха към бармана.

— Няма да успеем да си вземем нищо — каза Кейт. — Да поседнем и да се надяваме, че тълпата ще се разсее бързо.

Джо се засмя.

— Обзалагам се, че ще успея да взема по нещо — каза той, най-после в свои води.

— Добре, опитай — кимна Кейт и се обърна към Анжела. — Ти какво ще пиеш, Анжела?

— Портокалов сок, моля — каза тя и оправи полите на палтото под себе си.

— За мен газирана вода. Вземи и чипс. Предполагам, че си гладна — обърна се отново към жената тя.

Джо се вряза в тълпата и пет минути по-късно се появи с поднос, върху който крепеше чаши и три отворени пакета с чипс.

— Впечатлена съм — каза Кейт и Анжела се засмя с нея. — Сега, втори урок как да стана репортер…

— Всъщност беше по-лесно, отколкото си мислех. Собственикът те видя и ми сервира веднага.

Кейт се усмихна и вдигна чашата си към мъжа зад бара. Той й кимна леко.

Мик връхлетя след малко, поздрави, но мина първо през бара, взе си бира и я стовари върху паянтовата маса.

— Здрасти, Кейт — каза той. — Как върви?

Кейт му представи Анжела и той стисна сърдечно ръката й.

Докато отпиваше дълга глътка от чашата си, настъпи мълчание, но после разговорът се възобнови. Кейт държеше под око вратата зад Анжела, за да е готова, ако шефът на обекта се появеше. Помощта му щеше да им е нужда, за да направят снимки на мястото, където бяха намерили останките на детето.

Джон влезе след около десетина минути. Кейт стана да го поздрави и той й кимна.

— Джон — извика тя над тълпата, — радвам се да те видя. Да те черпя нещо?

Той кимна.

— Няма да откажа — каза Джон. — Прочетох статията ти.

— Да. Петер е прекрасно момче — каза тя. — Как е той?