Читаем Да спасиш свидетел полностью

А сега, след появата на Торнхил, нозете му пропадаха с още едно стъпало по стълбичката към бездната. Вече не можеше да се довери и на единствената си сродна душа Фейт Локхарт. Тя не знаеше нищо за Торнхил и никога нямаше да узнае; само така Бюканън можеше да я предпази. И с това загуби последната си човешка връзка.

Днес Дани Бюканън оставаше съвсем сам.

Той пристъпи до прозореца на кабинета и погледна навън към величавите паметници, известни по целия свят. Някой би възразил, че красивите фасади си остават само прикритие, че като ръката на илюзионист отклоняват погледа от истински важните дела в този град, извършвани най-често за облага на шепа избраници.

В живота си Бюканън бе научил, че истинската, дългосрочната власт идва преди всичко от неусетното налагане на малцинството над мнозинството, защото повечето хора не са политически същества. За това се изискваше деликатен баланс, малцината трябваше да се наложат внимателно, цивилизовано; и Бюканън знаеше, че най-съвършеният пример за подобна власт в цялата история на света е именно тук.

Той затвори очи, остави мрака да го обгърне и зачака в тялото му да се влее нова енергия за утрешната битка. Предстоеше му дълга нощ, защото целият живот се бе превърнал за него в безкраен тунел към нищото. И все пак всичко щеше да има смисъл, ако успееше да унищожи и Торнхил. Малък проблясък сред мрака, само от това се нуждаеше. Ако надеждите му се сбъднеха.

Колата се носеше по магистралата точно с максималната разрешена скорост. Мъжът седеше зад волана, жената до него. И двамата бяха напрегнати, сякаш всеки очакваше другият да го нападне.

Когато един реактивен самолет със спуснат колесник прелетя над тях на път към летище Дълес, Фейт Локхарт затвори очи и за миг си представи, че е в самолета, но не каца, а потегля на дълго пътуване. Докато отваряше бавно очи, колата напусна магистралата и тревожният блясък на крайпътните лампи остана назад. Скоро от двете страни се извисиха редици дървета зад дълбоките, влажни канавки, обрасли с трева; двата фара прорязваха мрака и освен тях единствената светлина идваше от примигващите звезди във високия небосвод.

— Не разбирам защо тази вечер не дойде агент Рейнолдс — каза тя.

— Просто работата с теб не е единственото й разследване, Фейт — отговори специален агент Кен Нюман. — Но и аз не съм съвсем непознат, нали? Само ще поговорим както друг път. Представи си, че съм Брук Рейнолдс. Нали сме един екип.

Колата зави по нов, още по-пуст път. Тук дърветата отстъпваха място на голи полета, очакващи да дойдат булдозерите. След година щяха да ги покрият човешки жилища — предградията продължаваха да се разрастват. Но в момента земята изглеждаше разголена, опустошена. И някак зловеща, може би заради онова, което я чакаше. Също като Фейт Локхарт.

Нюман се озърна. Макар че не искаше да си го признае, в близост до Фейт Локхарт се чувстваше напрегнат, сякаш седеше край заредена бомба, без да знае кога ще избухне. Той се размърда на седалката. Кожата на рамото му беше леко възпалена от ремъка на кобура. Повечето колеги имаха на това място мазол, но неговата кожа само почервеняваше и се белеше. Колкото и да е странно, той беше доволен от леката болка; тя неизменно го предупреждаваше, че ако престане да бъде нащрек, дребното неудобство може да стане гибелно. Тази вечер обаче той носеше предпазна жилетка и кобурът не дразнеше кожата му; болката бе поотслабнала, а заедно с нея и чувството за предпазливост.

Фейт усещаше как кръвта пулсира в ушите й, а всички сетива се изострят, сякаш лежеше в постелята посред нощ и чуваше непознат, тревожен звук. Когато си дете и се случи нещо подобно, изтичваш към леглото на родителите, за да потърсиш утеха в прегръдката на силни и нежни ръце. Но родителите й отдавна лежаха в гроба, а тя беше на трийсет и шест. От кого можеше да потърси помощ Фейт Локхарт?

— Занапред отново ще имаш работа с агент Рейнолдс — каза Нюман. — С нея се чувстваш спокойна, нали?

— Не съм сигурна, че думата „спокойствие“ има нещо общо със сегашната ситуация.

— Има, разбира се. Нещо повече, спокойствието е извънредно важно. Рейнолдс си знае работата. Повярвай ми, ако не беше тя, нямаше да стигнем доникъде. Откровено казано, ти не ни разкри почти нищо. Но тя вярва в теб. Оправдаеш ли това доверие, ще имаш много силен съюзник в лицето на Брук Рейнолдс. Тя държи на теб.

Фейт преметна крак върху крак и скръсти ръце. Беше висока метър и шейсет и пет; нямаше кой знае какъв бюст, но краката й бяха дълги и изящно оформени. Винаги можеше да разчита на тях, за да привлече вниманието. Дори и Нюман бе стрелнал на няколко пъти неволно заинтригуван поглед към заоблените мускули на прасците и бедрата И под прозрачните чорапи.