— Винаги съм любопитна, просто не питам. Защо ти трябваше баща ми?

— Издирвам фронтовак, с когото баща ти вероятно е воювал заедно на бойното поле. Този фронтовак си е купил пушка „Мерклин“. При срещата ни баща ти впрочем изобщо не изглеждаше огорчен.

— Явно този негов писмен проект го е съживил. Самата аз съм изненадана.

— Дано някой ден отново намерите общ език.

— Дано — повтори тя.

Погледите им се срещнаха, впиха се един в друг и не можеха да се разделят.

— Флиртуваме ли? — попита тя.

— Не бих си и помислил.

Той виждаше засмените й очи дълго след като паркира на непозволено място недалеч от своя блок, прогони звяра под леглото и заспа, без да забележи червената мигаща лампичка в хола — знак за непрослушано съобщение на телефонния секретар.

Свере Улсен затвори тихо вратата зад себе си, събу си обувките и безшумно се промъкна нагоре по стълбите. Прескочи скърцащото стъпало, макар много добре да знаеше колко е безпредметно да го прави.

— Свере?

Викът дойде от отворената врата на спалнята.

— Да, мамо?

— Къде беше?

— Малко навън, мамо. Отивам да си легна.

Запуши ушите си, за да не чува думите й — не очакваше нищо ново. Падаха подобно на ледена суграшица и изчезваха, достигнеха ли земята. Затвори вратата на стаята си и остана сам. Пъхна се в постелята, впери очи в тавана и си припомни случилото се. Преминаваше пред очите му като филм. Затвори очи, опита се да пропъди картините, но филмът продължи.

Не предполагаше коя е. Принца го посрещна на уреченото място на площад „Скоус“ и го закара на улицата, където живееше тя. Паркираха така, че тя да не ги вижда от апартамента, но те да я забележат, ако излезе. Можело да отнеме и цяла нощ, обясни Принца. Каза му да се отпусне, пусна проклетата негърска музика и свали облегалката. Но след малко повече от половин час портата на двора се отвори и Принца посочи:

— Това е тя.

Свере изтича след нея и я настигна чак след края на тъмната улица, а там имаше много хора. На едно място тя внезапно зави и го погледна в очите. За миг реши, че е разобличен, че тя вижда как бухалката в ръкава на якето му се подава над яката. Уплахата му попречи да контролира тиковете на лицевите си мускули. По-късно тя изтича от „7-Илевън“ и тогава страхът му премина в гняв. Той и помнеше, и не помнеше всички детайли от срещата им под уличната лампа в пешеходната зона. Знаеше какво се е случило, но сякаш някаква част се изгуби — нещо от рода на викторините на Руал Ойен87 по телевизията: виждаш само малка част от картината и трябва да познаеш какво е изобразено.

Той отново отвори очи. Загледа се в набъбналия гипсокартон на тавана над вратата. Щом получи парите, ще намери майстор да поправи цепнатината, за която майка му мрънка от толкова време. Насили се да мисли за укрепването на тавана; така се опитваше да изтласка другата мисъл, че нещо не е както трябва, че този път е по-различно — не е като с жълтуркото от „Дюнерите на Денис“. Това момиче е обикновена норвежка девойка. Къса кестенява коса, сини очи. Можеше да му бъде сестра. В съзнанието му изплуваха многократно втълпяваните думи на Принца: той е войник, той служи на Делото.

Погледна снимката, закрепена на стената под флага със свастиките. На нея бе SS-Reichsfuhrer und Chef der Deutschen Polized88 Хайнрих Химлер на трибуната в Осло през 1941 година. Говореше на норвежки доброволци, положили клетва пред Waffen-SS. Зелена униформа. Инициали на есесовците на яката. Видкюн Квислинг на заден план. Химлер. Умрял почтено на 23 май 1954 година. Самоубийство.

— Мамка му!

Свере отмести поглед към огледалото на вратата. Хвана се за главата. После затърси из джобовете на якето. Дявол да го вземе, къде остана маскировъчната шапка? За миг го обзе паника при мисълта да не е останала до трупа, но после се сети, че носеше шапката, като се върна в колата на Принца. Въздъхна с облекчение. От бухалката се отърва — точно според указанията на Принца. Изтри отпечатъците и я хвърли в река Акершелва. Сега оставаше само да не се набива на очи, да чака и да види какво ще стане. Принца обеща да се погрижи, както и миналия път. Свере не знаеше къде работи Принца, но едно бе сигурно: имаше добри връзки с полицията. Свере се съблече пред огледалото. На бялата лунна светлина, процеждаща се между завесите, татуировките по кожата му изглеждаха сиви. Погали с пръсти железния кръст на врата си.

— Курва такава — промърмори той. — Гадна комунистическа курва.

Когато най-сетне заспа, на изток вече се развиделяваше.

Петдесет и първа глава

Хамбург, 30 юни 1944 г.