Читаем Червеношийката полностью

— Червеношийката е рядка птица — обясни Елен и зави капачката на термоса.

— Не се и съмнявам — кимна Хари.

— Деветдесет процента от червеношийките отлитат на юг и някак си много малко от тях рискуват и остават.

— Как така остават някак си?

Радиото отново изпращя:

— Пост 62 до щабквартирата. Встрани от пътя на двеста метра преди отбивката за Льоренскуг е спрял неидентифициран автомобил.

От щабквартирата отговори плътен глас:

— Момент, 62. Проверяваме.

Мълчание.

— Проверихте ли тоалетните? — попита Хари и кимна към гара Есосташун.

— Да. На гарата няма никакви хора или служители. С изключение на шефа. Заключихме го в кабинета.

— А в будките за билети?

— Проверихме. Отпусни се, Хари, всички пунктове са отбелязани като проверени. А тези, които остават, се надяват на мека зима, нали? Може да се случи хубаво време, но сгрешат ли, умират. Сигурно се чудиш защо тогава не отлетят на юг за всеки случай. Толкова ли са мързеливи?

Хари погледна в огледалото и видя гардовете, застаналите от двете страни на моста, пресичащ железопътната линия. Бяха облечени в черно с каски и с автомати МП-5, провесени на вратовете им. Дори оттук усещаше напрежението в стойката им.

— Смисълът е да заемат най-удобните места за отглеждане на поколение, преди другите да се върнат. — Елен се опитваше да напъха термоса в претъпканата жабка. — Премерен риск, нали разбираш? Или здравата ще намажеш, или адски ще се прецакаш. Да рискуваш или не. Рискуваш ли, току-виж някоя нощ си паднал вкочанен от клона и си останал замразен до пролетта. Избягаш ли, може и да не си намериш място, като се върнеш. Това са онези вечни дилеми, пред които човек винаги е изправен.

— Нали си облече бронежилетката? — Хари се обърна към Елен.

Тя не отговори, само се загледа втренчено в магистралата и бавно поклати глава.

— Облече ли я, или не?

В отговор Елен почука с кокалчетата на пръстите си по гърдите.

— Олекотена?

Тя кимна.

— Дявола да го вземе, Елен! Казах бронежилетка. Не жилетката на Мики Маус.

— Знаеш ли какво използват хората на Сикрет Сървис?

— Чакай да позная. Олекотени жилетки?

— Точно така.

— А ти знаеш ли за какво не ми дреме?

— Чакай да позная. За Сикрет Сървис.

— Точно така.

Тя се засмя. И Хари се усмихна. Радиото изпращя.

— Щабквартирата до пост 62. Сикрет Сървис казват, че паркираната кола на отбивката за Льоренскуг е тяхна.

— Пост 62. Прието.

— Виждаш ли какво става — Хари удари ядосано с ръка по волана. — Липсва всякаква комуникация, тези от Сикрет Сървис си играят тяхната игра. Какво прави тази кола там горе, без ние да знаем за нея? А?

— Проверява дали си вършим работата — уточни Елен.

— Дали я вършим, както те са ни инструктирали.

— Все пак имаш право малко да се намесваш, така че стига си се оплаквал — смъмри го тя. — И престани да барабаниш по волана.

Хари послушно отпусна ръце в скута си. Тя се усмихна. Той въздъхна проточено:

— Да, да, да.

Пръстите му напипаха дръжката на служебния револвер „Смит & Уесън“, 38-ми калибър с шест патрона. На колана си носеше още два пълнителя, всеки с по шест патрона. Той потупа револвера с ясното съзнание, че засега, строго погледнато, няма право да носи оръжие. Вероятно наистина е късоглед, защото след четиридесетчасовия курс през зимата се провали на изпита по стрелба. Макар да не се случваше рядко, на Хари му беше за пръв път и той го преживя много тежко. Човек просто трябваше да направи нов опит; много полицаи имаха нужда от четири, дори от пет опита, за да се справят, но по една или друга причина Хари в се отлагаше този момент.

Чу се ново пращене от радиото:

— Пункт 28 е преминат.

— Това е предпоследният пункт в полицейския район на Румерике — констатира Хари. — После ще преминат Карихауген, а след това са в наши ръце.

— Защо не процедират както преди, просто да казват къде се намира кортежът, вместо тези тъпи номера? — разочаровано попита Елен.

— Познай.

Отговориха си в един глас:

— Сикрет Сървис! — и се засмяха.

— Пункт 29 е преминат.

Той погледна часовника.

— Добре, значи след три минути са при нас. Ще настроя честотата на уоки-токито на полицейски район Осло. Провери всичко за последно.

Радиото издаде писклив и съскащ звук, а Елен затвори очи, за да се концентрира върху потвържденията, които пристигаха в определен ред. Тя закачи микрофона на мястото му.

— Всички са в готовност.

— Благодаря ти. Сложи си каската.

— Какво? Я стига, Хари.

— Чу какво казах.

— Ти си сложи каската!

— Моята ми е малка.

Друг глас се обади:

— Пункт 1 е преминат.

— Мамка му, понякога си толкова… опак. — Елен си нахлузи каската на главата, стегна ремъка под брадичката и се озъби в огледалото за обратно виждане.

— И аз те обичам — подхвърли Хари, докато оглеждаше внимателно пътя пред тях през бинокъла. — Виждам ги.