Читаем Червеношийката полностью

Червеношийката

Пиша това, та който го намери, да разбере поне част от причините да направя своя избор. В живота си често съм бил принуден да избирам между две или повече злини, затова трябва да вземат предвид този факт, когато ме съдят. Редно е още да знаят, че никога не съм бягал от направения избор, не съм се отказвал от моралните си задължения; напротив — предпочитал съм да рискувам с погрешен избор, но не и да водя жалко съществуване като един от безгласното мнозинство, като човек, който търси сигурност в тълпата и я оставя тя да избира вместо него. Този мой, последен избор има една цел: да се подготвя за срещата с Бог и Хелена.

— Мамка му!

Хари наби спирачки, защото огромна тълпа хора, облечени в костюми и народни носии, се изсипа на пешеходната пътека при кръстовището към улица „Вибе“. Сякаш целият град вече беше на крак. И имаше чувството, че светофарът никога няма да светне зелено. Най-сетне отпусна съединителя и даде газ. На улица „Вибе“ спря плътно до друга паркирана кола, намери звънеца на Фауке и натисна копчето. Едно детенце изтича покрай него на обувки с „музикални“ подметки и високият мучащ звук от свирката накара Хари да подскочи.

Фауке не отговаряше. Хари се върна в колата и намери лоста, който винаги държеше на пода пред задната седалка заради заяждащата ключалка на багажника. Върна се и натисна с две ръце двата реда звънци. След няколко секунди звучеше какофония от превъзбудени гласове, вероятно на забързани хора с ютии и боя за обувки в ръцете. Хари обясни, че е от полицията и някой очевидно му повярва, понеже внезапно нещо избуча и той отвори входната врата. Взимаше по четири стъпала наведнъж. И се качи на четвъртия етаж, а сърцето му биеше още по-бясно отколкото през времето, откакто видя снимката в спалнята четвърт час по-рано.

Задачата, която си поставих, вече отне живота на невинни хора и, естествено, има риск броят им да се увеличи. Така е винаги по време на война. Затова ме съди като войник, който не е имал голям избор. Това е моето желание. Но ако ще ме съдиш строго, знай, че и ти си само един грешник, и както ти, така и аз в крайна сметка винаги имаме един-единствен съдник: Бог. Това са моите мемоари.

Хари удари два пъти с юмрук по вратата на Фауке и извика името му. Не получи отговор, затова подпъхна лоста под ключалката и го натисна. На третия опит ключалката поддаде и вратата се отвори с трясък. Хари прекрачи прага. В апартамента цареше тишина и мрак. Обстановката по странен начин му напомняше за спалнята, в която беше току-що. Нещо празно и страшно изоставено витаеше из този дом. Хари разбра откъде идва това усещане едва когато влезе във всекидневната. Жилището беше изоставено. Всички листове, разхвърляни до неотдавна по пода, книгите по разкривените етажерки и полупразните чаши с кафе бяха изчезнали, мебелите — избутани към единия ъгъл и покрити с бял плат. Лъч светлина падаше през прозореца върху купчина хартия, закрепена с ластик и оставена насред празния под на стаята.

Като четеш това, се надявам да съм мъртъв. Дано всички да сме мъртви.

Хари клекна до листовете.

Голямата измяна, бе написано с пишеща машина на най-горния лист. Мемоарите на един войник.

Хари свали ластика.

На следващата страница: Пиша това, та, който го намери, да разбере поне част от причините да направя своя избор. Хари прелисти купчината. Сигурно имаше няколкостотин гъсто изписани страници. Погледна часовника. Осем и половина. Намери номера на Фриц от Виена в бележника си, извади мобилния си телефон и откри колегата си на път за вкъщи след нощно дежурство. След като поговориха около минута, Хари се обади на информационната служба, където откриха искания номер и му го дадоха.

— Да, моля.

— Здрасти, Вебер. Хуле се обажда. Честит празник, нали така се казва?

— Стига глупости, какво искаш?

— Добре де. Сигурно имаш планове за деня…

Перейти на страницу: