— Ами… — поде Хари и това бе всичко, което успя да промълви, преди да се озоват в обятията си. Вкопчиха се един в друг като в спасителен пояс. Хари трепереше. Поне това помисли си той. И това стига. Да я прегръщам така.

— Мамо! — долетя от втория етаж. — Къде ми е играта?

— В едно от чекмеджетата на скрина — отвърна Ракел с треперещ глас. — Почни от най-горното.

— Целуни ме — прошепна тя на Хари.

— Но Олег може…

— Играта не е в скрина.

Олег слезе по стълбата — най-накрая намерил играта в кутията с играчки — и първоначално не долови настроението в стаята. Започна да се присмива на Хари, който угрижено замънка, като видя новия брой точки на играта. Но точно когато Хари се залови да играе с надеждата да счупи рекорда, се чу гласът на Олег:

— Защо имате такива странни физиономии?

Хари погледна Ракел, която едва успяваше да задържи сериозното си изражение.

— Понеже ни е много хубаво заедно — обясни Хари и се отърва от три реда с тънка, продълговата част в най-десния ъгъл. — А този твой рекорд няма да издържи дълго, слабак такъв.

Олег се засмя и тупна Хари по рамото.

— Нямаш шанс. Ти си слабак.

Осемдесет и трета глава

Апартаментът на Хари, 12 май 2000 г.

Хари влезе в апартамента си малко след полунощ и видя, че червеното око на телефонния секретар мига. Не се чувстваше като слабак. Сложи Олег да спи, а той и Ракел пиха чай и тя му обеща някой ден да му разкаже дълга история. Когато не е толкова изморена. Хари й каза, че й е нужна почивка, и тя се съгласи.

— Можем да заминем нанякъде тримата — предложи той. — Като приключа със случая.

Тя го погали по главата.

— Не се шегувай с тези неща, Хуле.

— Кой се шегува?

— Все пак нямам сили да говоря за това сега. Прибирай се у дома си, Хуле.

В коридора се целуваха малко повече и Хари още усещаше вкуса й по устните си.

Изшляпа в хола по чорапи и без да пуска осветлението, включи телефонния секретар. Гласът на Синдре Фауке изпълни тъмнината:

— Обажда се Фауке. Мислих доста. Ако Даниел Гюдесон не е само призрак, само един-единствен човек на този свят може да разкрие загадката. И това е мъжът, стоял на пост заедно с него в навечерието на онази нова година, когато Даниел вероятно уж беше застрелян. Гюдбран Юхансен. Трябва да откриеш Гюдбран Юхансен, Хуле.

После чу как той затваря слушалката, нещо изписука и Хари зачака щракването, но вместо него прозвуча ново съобщение:

— Халвуршен се обажда. Часът е единадесет и половина. Току-що ми звъннаха разузнавачите. Чакали дълго пред апартамента на Мускен, но той не се прибрал. Затова се опитали да го намерят в Драмен, само за да проверят дали ще вдигне телефона. Но и там не отговорил. Едно от момчетата се качило до квартала Бярке, обаче хиподрумът бил вече заключен и светлините били изгасени. Затова ги помолих да се въоръжат с търпение и изпратих описание на колата на Мускен по полицейското радио. Само за твоя информация. Ще се видим утре.

Ново писукане. Още едно съобщение. Нов рекорд на телефонния секретар на Хари.

— Пак се обажда Халвуршен. Почвам да изкуфявам, съвсем забравих другото нещо. Изглежда най-после ни провървя. Архивът на есесовците в Кьолн не разполага с никакви данни нито за Гюдесон, нито за Юхансен. Насочиха ме да се обадя в централния им архив в Берлин. Там попаднах на боботещ бас, който ме информира, че в редовната немска армия е имало изключително малко на брой норвежци. Но след като му обясних какъв е случаят обеща все пак да провери. След известно време наистина се обади. Както и очаквал, не открил нищо за Даниел Гюдесон. Но намерил копия от някакви документи за Гюдбран Юхансен, със сигурност норвежец. От тях ставало ясно, че през 1944 година Юхансен е прехвърлен от Вермахта към есесовците. И на документите имало забележка, че оригиналите са изпратени в Осло през лятото на 1944 година, което според нашия човек в Берлин можело само да означава, че Юхансен е командирован там. Открил и кореспонденция с лекар, подписал болничните листове на Юхансен. Във Виена.

Хари седна на единствения стол в стаята.

— Името на доктора е Кристофър Брокхард от болницата „Рудолф II“. Свързах се с полицията във Виена и се оказа, че болницата все още функционира. Даже ми дадоха имената и телефонните номера на двайсетина живи хора, работили там през войната.

Тевтонците разбират от архиви, помисли си Хари.

— И започнах да звъня. Мамка му, толкова зле съм с немския!

Смехът на Халвуршен изпращя в колоната.

— Свързах се с осмина души и едва тогава открих медицинска сестра, която се сети за Гюдбран Юхансен. Жена на 75 години. Помнела го много ясно. Утре ще ти дам номера и адреса й. Името й впрочем е Майер. Хелена Майер.

Последва леко прашене и изписукване. После звукът от спирането на касетофона.

Хари сънува Ракел: как лицето й се гушеше във врата му, силните й ръце, фигурките от „Тетрис“-а, които не спираха да падат. Но посред нощ го събуди гласът на Синдре Фауке. Хари дори се взря в мрака с надеждата да различи очертанията на човешко тяло:

— Трябва да откриеш Гюдбран Юхансен.

Осемдесет и четвърта глава