Читаем Червеният кръг полностью

— Ама… ама това е мистър Пар — каза той престорено радушно. — Кой би помислил, че ще ви видя в тоя край на света?

— Искам да поговоря малко с теб, Флъш. Ще се поразходиш ли с мен?

Тази покана не вещаеше нищо добро, мистър Флъш вече я бе чувал и по-рано.

— Нали нямате нищо против мен, мистър Пар? — попита той високо.

— Нищичко — призна Пар. — Пък и ти вече си се поправил. Спомням си какво ми каза в деня, когато излизаше от затвора.

— Вярно — рече Флъш Барнет с въздишка на облекчение. — Поправил съм се, работя за прехраната си и съм сгоден.

— Я гледай! — възкликна пълният мистър Пар с престорено учудване. — Бела ли е, или Мили?

— Мили — отговори Флъш, вътрешно проклинайки отличната памет на полицейския инспектор. — Тя също се поправя. Намери си работа в един магазин.

— По-точно, в банката на Брабазон — вметна инспекторът. — Така ли е?

— Мили е почтена млада дама — побърза да обясни мистър Флъш. — Толкова честна, че не би задигнала дори часовник, ако ще и животът й да зависи от това. Не искам да мислите, че е лоша, мистър Пар, защото не е. И двамата водим, бих казал, порядъчен живот.

Кроткото лице на Пар се набръчка от усмивка.

— Ти ми казваш голяма новина, Флъш. Къде мога да намеря Мили тия дни?

— Тя държи квартира от другата страна на реката — отговори Флъш неохотно. — Нали няма да изравяте стари скандали, мистър Пар?

— Пази боже — рече инспектор Пар благонравно. — Не, искам само да поговоря с нея. Може би… — той се поколеба, — е, мога да почакам. Сякаш провидението ме срещна с теб, Флъш.

Ала Флъш не беше на такова мнение.

„Така значи“ рече инспектор Пар на себе си, но не даде израз на подозрението си, дори когато след половин час срещна Дерик Йейл в клуба му. Още по-интересното беше, че макар в последвалия дълъг разговор да разгледаха мистерията с Червения кръг от всички страни, мистър Пар нито веднъж не спомена за срещата на Талия Дръмънд, за която, ако и да не я бе видял, поне се бе досетил.

Рано на другата сутрин двамата тръгнаха за малкото провинциално градче, където някой си Амброуз Сибли, описван като моряк, беше задържан по обвинение в убийство. По негово настойчиво искане Джек Бирдмор бе допуснат да ги придружава, макар и да не присъствува на разговора между двамата детективи и навъсения човек, който бе убил баща му.

Сибли се оказа мускулест, небръснат полушотландец-полушвед. Той не можеше нито да чете, нито да пише и вече бе попадал в ръцете на полицията. Това поне бе установил Пар от картотеката с пръстовите му отпечатъци.

Отначало той се дърпаше и благодарение по-скоро на умелия кръстосан разпит на Дерик Йейл, отколкото на усилията на инспектор Пар, направи самопризнания.

— Да, аз го убих — каза той най-после.

Бяха седнали в килията с официален стенограф, който си записваше показанията му.

— Да, спипахте ме, ала нямаше да можете, ако не бях пиян. Трябва да призная също, че аз убих Хари Хобс. Той беше мой колега, моряк на кораба „Оритианга“ през 1913 година. Убих го и хвърлих тялото му зад борда. Скарахме се за една жена, която срещнахме в Нюпорт Нюз, в Америка… Ще ви кажа, господа, как стана това. Бях напуснал кораба си от един месец и се бях закотвил в Моряшкия дом в Уопинг. Изгониха ме оттам за пиянство и на всичко отгоре ме арестуваха, та лежах седем дни в затвора. Ако оня дърт глупак ми бе дал един месец, нямаше да бъда тук. Една нощ, след като излязох от пандиза, се разхождах из Ист Енд, бях закъсал, пък ми се пиеше страшно и се чувствувах много зле. На всичко отгоре ме болеше зъб…

Пар срещна погледа на Дерик Йейл. Дерик се усмихна леко.

— Вървях по края на тротоара да търся фасове и не мислех за нищо друго, освен къде мога да намеря нещо за хапване и място за преспиване. Пък и започваше да вали и изглеждаше, че ще изкарам още една нощ по улиците. Изведнъж чух почти в ухото си някакъв глас, който каза: „Качвай се.“ Огледах се. До пътя стоеше някаква кола. Не можех да повярвам на ушите си. След малко човекът в колата рече „Качвай се. Ти ми трябваш“ и спомена името ми. Известно време карахме, без той да каже нищо, и забелязах, че избягваше силно осветените улици.

След малко спря колата и ми заразправя кой съм аз. Право да ви кажа, изненадах се. Той знаеше цялата ми история. Знаеше дори за Хари Хобс — съдиха ме и ме оправдаха за това убийство, — а после ме попита искам ли да спечеля сто лири стерлинги. Отговорих му, че искам. Тогава каза, че в страната имало някакъв стар джентълмен, който му причинил много пакости, и иска той да бъде „очистен“. Известно време се опъвах, ала той ми наговори толкова много приказки как може да направи така, че да бъда обесен за убийството на Хобс, колко безопасна е тази работа и че ще ми даде велосипед да избягам, та най-после кандисах.