Читаем Червения дракон полностью

Крофорд пристигна след вечеря. Явно се опитваше да изглежда обикновен и делничен, затова бе свалил сакото и връзката, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Бледите му пълни ръце предизвикаха отвращение у Моли. Заприлича и на мъдра, но прокълната маймуна. Настани го под навеса и му поднесе кафе. Седна са му прави компания, докато Греъм и Уили хранеха кучетата. Не пророни нито дума. Нощни пеперуди тихо пърпореха по предпазните мрежи на прозорците.

— Той изглежда много добре, Моли — обади се Крофорд. — Ти също. И двамата сте почернели и отслабнали.

— Ще го вземеш каквото и да кажа, нали?

— Налага се. Трябва да го направя. Но се заклевам в бога, че ще направя всичко, за да не го излагам на опасности. Много се е променил. Радвам се, че се оженихте…

— Състоянието му постепенно се стабилизира. Вече почти не го мъчат кошмари. Известно време се притесняваше от кучетата, но вече свикна и започна да се грижи за тях. Ти си му приятел, Джак. Защо не го оставиш на мира?

— Защото е най-добрият, за съжаление. Защото мисли различно от повечето хора. Защото притежава рядката дарба да избягва утъпканите пътеки.

— Разбрах, че ти трябва във връзка с някакви улики…

— Така е. Никой не умее да вниква в уликите като него. Но той притежава и още нещо — въображение, перспективно виждане, наречи го както щеш. И именно то е кръстът, който му тежи.

— Вероятно и ти би реагирал като него, ако притежаваше подобни качества. Искам да ми обещаеш нещо, Джак. Никога да не го допускаш да нагази прекалено надълбоко! Стигне ли се до битка, той е мъртъв!

— Няма да се стигне дотам, Моли. Това мога да ти обещая!

Когато Греъм свърши с кучетата, Моли му помогна да си събере багажа.

Уил Греъм намали скоростта и колата бавно мина край къщата, в която бе живяло и загинало семейството на Чарлс Лийдс. Прозорците бяха тъмни, светеше само малка крушка на двора. Паркира две преки по-нататък и пое пешком в топлата нощ. Картонената папка под мишницата му съдържаше рапортите на местната полиция. Беше настоял да бъде сам. На Крофорд обясни, че всяко чуждо присъствие в къщата би му попречило да се съсредоточи. Другата причина запази за себе си — просто още не беше наясно как ще действа. Не искаше да бъде обект на наблюдение от когото и да било.

В моргата се бе справил съвсем прилично.

Тухлената къща на два етажа беше построена в дъното на парцела, далеч от улицата, върху облицована с дърво бетонна площадка. Скрит в сянката на дърветата, Греъм дълго я гледа. Стремеше се да постигне пълно душевно спокойствие. Дълбоко в мрака на съзнанието му се полюшваше сребърно махало. Чакаше го да спре.

По улицата минаха няколко коли, очевидно на хора от квартала. Хвърляха бегъл поглед на къщата и бързаха да отминат. Дом, в който е извършено убийство, е винаги грозен и неприятен. Като лицето на предател. По-продължително се зазяпваха само пришълците и децата. Щорите не бяха вдигнати и Греъм въздъхна с облекчение. Това означаваше, че вътре няма роднини. Те винаги ги спускат.

Тръгна покрай къщата, като стъпваше внимателно, без да използва фенерчето. На два пъти спира да се ослуша. За разлика от местната полиция, съседите не бяха уведомени за посещението му. Неспокойни и нервни, те с лекота биха посегнали към оръжието.

През задния прозорец се виждаше цялата вътрешност на къщата, чак до осветената от крушката предна фасада. Силуетите на мебелите едва се загатваха в мрака. Въздухът тежеше от аромата на цъфнал жасмин. Отзад имаше широка веранда с решетки. Вратата бе запечатана от полицията на град Атланта. Греъм махна лепенката и влезе.

Междинната врата между верандата и кухнята бе закърпена с тъмен шперплат на местата, където полицията бе извадила натрошеното стъкло. Греъм включи фенерчето си и отвори с ключа, който му бяха дали в участъка. Изведнъж му се прииска да светне всички лампи, да окачи на ревера си новата лъскава значка и да вдигне онзи официален шум, който би оправдал присъствието му в този дом, превърнал се в лобно място за пет човешки същества. Не направи нищо подобно, разбира се, а просто се върна обратно и седна зад кухненската маса.

Две сини лампички на печката блещукаха в мрака. Миришеше на ябълки и лак за мебели.

Щракна термостат и климатичната инсталация заработи. Греъм подскочи, обзет от внезапен страх. Лесно се справи с пристъпа му — със страха бяха стари познайници. Просто беше уплашен, но уверен, че ще може да продължи.

Уплашен виждаше и чуваше по-добре, но за сметка на това имаше затруднения с говора и понякога ставаше груб. Но тук нямаше с кого да разговаря, нямаше и кого да нагруби.

В този дом лудостта бе влязла през кухненската врата, стъпвайки безшумно с обувки четирийсет и трети номер. Седнал в мрака, Греъм надуши лудостта така, както служебното куче надушва следата.

През целия ден и част от вечерта се беше запознавал с доклада на детективите от отдел „Убийства“ на местното полицейско управление. Спомни си, че при пристигането им тук лампичката на отдушника е била включена. Стана и щракна копчето.