Читаем Божията формула полностью

Воден от любопитство, Томаш влезе в полуздрачната стая и я огледа внимателно. Носеше се мирис на плесен, явно не беше проветрявано от седмици, сякаш времето беше спряло в очакване някой да върне това място към живот. Щорите бяха спуснати, създавайки усещане за спокойствие в това притихнало пространство, спотаено в полумрака. В крещящ контраст с онова, което се криеше зад съседната врата, всичко беше чисто и подредено, всеки предмет — на мястото си, всяко място — със съответната функция. Лек пласт прах покриваше мебелите, създавайки впечатлението, че изтеклото време се измерва с натрупания прах. Историкът отвори едно чекмедже и се натъкна на връзки писма и илюстровани картички. Взе най-горната от всички и разгледа датите: бяха от последните месеци. Предположи, че най-отгоре се намира най-скоро получената кореспонденция. Погледна писмата и се опита да разбере откъде са изпратени. Повечето като че бяха с информация от факултета, съобщения за колоквиуми, издателски каталози, молби за библиографска справка и други подобни с чисто академичен характер. Сред пликовете с писма откри и три картички, в които разсеяно се загледа. Две бяха от семейството му и почеркът издаваше женска ръка, но третата привлече вниманието му. Погледна я отпред, после отзад и усети как любопитството му нараства.

Металното изскърцване на превъртащ се ключ го накара да обърне глава към коридора. Луиш отваряше вратата на банята, за да излезе.

Томаш мушна незабелязано третата картичка в джоба на сакото си и си придаде безучастно изражение.

Първото нещо, което направи Томаш, когато се върна вкъщи, беше да намери номера в паметта на мобилния си телефон и да се обади.

— Greg Sullivan here.79 — Чу носовия глас от другата страна на линията.

— Здрасти, Грег. Обажда се Томаш Нороня. Всичко наред ли е?

— Здрасти, Томаш. Как си?

— Отлично.

— Разбрах, че май сте си изпатили в Техеран.

— Да, не беше лесно.

— Ама сте се справили. Като истински професионалист!

— Е, нека не преувеличаваме…

— Сериозно! Някой ден ще се изправите до мен и с абсолютно английско произношение ще кажете: казвам се Нороня. Томаш Нороня! — Разсмя се. — Истински Джеймс Бонд!

— Не се шегувайте с мен.

— Гордея се с вас. Atta boy!80

— Е, благодаря. — Томаш се прокашля, опитвайки се да премине към въпроса, който го беше накарал да се обади. — Грег, трябва ми една услуга.

— You name it, you got it.81

— Искам да се обадиш в Ленгли и да помолиш Франк Белами да ми се обади.

— Моля?

— Франк Белами трябва да ми се обади.

На другия край на линията настъпи тишина.

— Вижте, Томаш, мистър Белами не е случаен човек — каза Грег предпазливо. — Той е директор на една от четирите дирекции на ЦРУ и има директна връзка с Овалния кабинет в Белия дом. Хората не разговарят с него, когато пожелаят, нали разбирате? А когато той поиска да говори с тях.

— Да, наясно съм — съгласи се Томаш. — Но знам също, че при целия си авторитет, след като веднъж дойде в Лисабон, за да се срещне с мен, и два пъти разговаря с мен по телефона, той очевидно смята, че съм част от проект от първостепенно значение за агенцията. А щом е така, той със сигурност ще поиска да ми се обади веднага щом разбере, че имам да му казвам нещо.

Отново настъпи пауза.

— А имате ли какво да му кажете?

— Да.

Грег въздъхна.

— Okay, Томаш. Надявам се, че знаете какво правите. Мистър Белами не е човек, с когото можем да си играем. — Поколеба се, сякаш да му даде последна възможност да промени решението си. — Наистина ли искате да се обадя в Ленгли?

— Обадете се.

— Okay.

Извади от джоба на сакото си картичката, която беше взел от стаята на професор Сиза, и внимателно я разгледа. Мястото на подателя стоеше празно, сякаш подобна информация беше излишна за получателя. Картичката съдържаше кратко съобщение, написано старателно, почти благоговейно, сякаш естетиката беше толкова важна, колкото и съдържанието.

Хубаво е, че получих новини от вас.

Много съм любопитен относно това ваше откритие.

Нима най-сетне е настъпил големият ден?

Потърсете ме в манастира.

Няколко пъти препрочете късите редове, написани на картичката. Не беше нужна кой знае каква интуиция, за да разбере, че това послание повдигаше крайчеца на булото, но главното оставаше скрито зад дискретни недомлъвки. Кой беше този Тензин Табтен? Щом наричаше професор Сиза «скъпи приятелю», явно го познаваше добре. Но откъде? Щом Табтен изразяваше задоволството си, че получава новини, вероятно професор Сиза беше поел инициативата да се свърже с него. След като подателят споделя, че е любопитен относно откритието, значи професор Сиза му е съобщил този факт. И след като Табтен се питаше дали най-сетне е дошъл «големият ден», значи въпросното откритие, каквото и да е то, беше дългоочаквано събитие.