Читаем Божията формула полностью

Излязоха на улицата. Професорът по физика се озърташе на всички страни. Обърна се и впери поглед в голямата правоъгълна сграда на Физическия факултет — с каменните статуи пред входа и огромен портрет на Айнщайн на външната стена.

— Извинете — промърмори физикът. — Що за глупост направих, толкова съм разсеян.

Върнаха се в сградата и се изкачиха по едно стълбище, което водеше към професорските кабинети. Вървейки до Луиш Роша, Томаш се опита да изрази съчувствие за нещастията, които се бяха стоварили върху Университета в Коимбра и да прехвърли разговора върху обичайните теми за нивото на образованието в страната.

В малкия и разхвърлян кабинет на колегата си Томаш се възползва от една пауза и пристъпи направо към темата, която го беше довела тук.

— Вижте, професоре, тук съм заради един деликатен въпрос.

— Нещо с баща ви ли?

— Не. Свързано е с вашия колега, ръководителя на катедрата.

Луиш Роша се учуди.

— Моят професор ли?

— Да. Професор Сиза.

— За мен той е не само наставник и ръководител на катедра, чувствам го като втори баща. — Гласът му почти секна. — Още ми е трудно да повярвам, че е изчезнал.

— Точно за това бих искал да поговорим.

— Какво искате да знаете?

— Всичко, което би ми помогнало да го издиря.

Физикът го погледна смаян.

— Вие се опитвате да го издирите?

— Да, свързаха се с мен, за да помогна при разследването.

— От следствения отдел ли?

— Ами… не точно от следствения.

— От Пи Ес Пи76 ли?

— Също не.

Луиш Роша изглеждаше объркан.

— Тогава кой?

— Една… международна служба.

— Интерпол?

— Да — излъга Томаш, за да успокои измъчения си от разпити събеседник. Немислимо беше да спомене ЦРУ, но Интерпол щеше да свърши работа. — Помолиха ме да помогна при разследването.

— Защо Интерпол?

— Защото изглежда, че в изчезването на професор Сиза са намесени международни интереси.

— Какви интереси?

— Опасявам се, че нямам право да ви разкрия какво знам по въпроса. Както разбирате, това би компрометирало разследването.

Луиш Роша потри замислено брадичката си.

— Споменахте, че сте професор по история, нали?

— Да, така е.

— Тогава защо Интерпол прибягва до вашите услуги?

— Дойдоха да говорят с мен, защото съм криптоаналитик и защото са били открити шифри, които биха могли да ни отведат до професор Сиза.

— Наистина ли? — Луиш изглеждаше дълбоко заинтригуван от разкритията. — И какви са тези шифри?

— Не мога да ви кажа — отвърна Томаш. Не му беше приятно да лъже по такъв безочлив начин, затова реши да отклони разговора и да премине направо на въпроса, който го интересуваше. — Вижте, можете ли да ми помогнете, или не?

— Разбира се, че мога — възкликна физикът. — Какво искате да знаете?

— Искам да знам върху какви проекти е работил професор Сиза.

Луиш Роша се изправи, загледа се в сградите, които се виждаха през прозореца на кабинета, и въздъхна. Седна пред бюрото си, прибра записките си в папка и я сложи в чекмеджето. После се облегна назад и се вгледа в Томаш.

— Не сте ли гладен?

Ресторантът на хотел «Астория» беше почти празен, навярно защото още беше рано. Дневната светлина струеше жива и топла през широките прозорци, внасяйки радост в потъналия в леност салон, чийто паркет, изтрит след толкова вечеринки и танци през годините от 1930-а до днес, явно се нуждаеше от подмяна. Мондего влачеше лениво води отвъд редицата от липи и оживената улица, по която минувачите крачеха ведро и спокойно, като хора, живеещи на хвърлей от провинцията.

В хотела цареше ретроатмосфера — архитектурата в стил бел епок придаваше на това място специфично излъчване, което пренасяше Томаш осемдесет години назад във времето, в началото на XX век. Усещането беше невероятно приятно. Като историк имаше нужда да вдъхва старинния аромат на времето, да усеща как историята го обгръща отвсякъде, да се промъкне в истинските времеви капсули, каквито бяха сградите с минало.

За обяд си поръчаха патешко магре77 с мед и портокал. Може би една шанфана78 би била по-подходяща, помисли си Томаш, все пак бяха в Коимбра, но от друга страна, ястието беше доста тежко.

— Е, разказвайте сега — възкликна историкът, след като приключиха с обичайните общи фрази. — С какво се занимаваше професор Сиза?

Луиш Роша си взе филийка хляб и я намаза с пастет, който изглеждаше много апетитно.

— Скъпи професор Нороня — каза той, докато хапваше от филийката. — Убеден съм, че сте чели предговора към второто издание на «Критика на чистия разум» от Кант. Чели сте го, нали?

Томаш се сепна.

— Предговора на третото издание на… Критиката на…

— Второто издание — поправи го Луиш. — Предговора на второто издание.

— Чел съм Критика на чистия разум, разбира се, но що се отнася до предговора на това издание, трябва да си призная, че не си го спомням.

— Знаете ли защо е важен?

— Нямам ни най-малка представа.

Физикът намаза обилно още една филия с патешки пастет. Томаш си помисли, че неговият събеседник действително е голям лакомник, което обясняваше щедрата заобленост в коремната област.