Читаем Божията формула полностью

— Разбрах, че не задаваш тези въпроси току-така — отбеляза той недоверчиво. — Какъв е отговорът на науката? Свободни ли сме, или не?

— Ето, това е големият въпрос — усмихна се баща му лукаво. — Ако не се лъжа, първият защитник на детерминизма е един грък на име Левкип. Той заявил, че нищо не става случайно и че за всичко си има причина. Платон и Аристотел обаче мислели по друг начин и допуснали съществуването на свободната воля — гледна точка, която била възприета от църквата. Така ѝ е било изгодно, нали? Щом човекът има свободна воля, Господ не е отговорен за злините в света. Векове наред господствала теорията, че човешките същества разполагат със свободна воля. Едва с Нютон и напредъка на науката детерминизмът бил възроден. Един от най-изявените физици на XVIII век, маркиз Пиер дьо Лаплас, стигнал до изумително заключение. Установил, че Вселената се подчинява на определени закони, и предположил, че ако познаваме тези закони и са ни известни положението, скоростта и посоката на всеки обект и всяка частица, съществуващи във Вселената, ще можем да опознаем цялото минало и цялото бъдеще, тъй като всичко е предопределено. Науката нарича това Демон на Лаплас. Всичко е предопределено.

— Хм — прошепна Томаш. — А какво казва модерната наука?

— Айнщайн бил съгласен с това виждане и теориите на относителността били изградени съобразно детерминистките принципи за Вселената. Но нещата се усложнили, когато се появила квантовата теория, която внесла индетерминистки поглед към света на атомите. Формулирането на квантовата неопределеност се дължи на Хайзенберг, който през 1927 г. установил, че е невъзможно да се определи едновременно и с точност скоростта и положението на една микрочастица. Родил се така нареченият Принцип на неопределеността, който…

— Вече съм чувал за това — прекъсна го Томаш, спомняйки си обяснението, което Ариана му беше дала в Техеран. — Поведението на големите тела е детерминирано, а поведението на малките не е детерминирано.

Мануел се вгледа в сина си.

— По дяволите — възкликна той. — Никога не бих предположил, че си толкова вътре в нещата.

— Да, обясниха ми го преди време. Но не подтиква ли това търсенето на единна теория, която да е в състояние да примири противоположностите?

— Точно така — потвърди математикът. — Това е мечтата на съвременната физика. Учените търсят една всеобща теория, която, освен всичко друго, да разреши спора между детерминизъм и индетерминизъм, обединявайки Теорията на относителността с квантовата теория. — Покашля се. — Но трябва да се отбележи още нещо. Принципът на неопределеността гласи, че не е възможно да се прогнозира с точност поведението на една елементарна частица поради присъствието на наблюдателя. Години наред този въпрос е подхранвал разговорите ми с професор Сиза… Но той изчезна… знаеш, нали?

— Да.

— И става така, че Принципът на неопределеността, истинен в същността си, предизвиква порой от изумителни твърдения, като това, че една елементарна частица решава къде да застане само ако се появи наблюдател.

— Чувал съм го вече — каза Томаш. — Както и онази история, че ако поставим електрон в кутия и разделим тази кутия на две, електронът ще се намира и от двете страни едновременно и само ако някой реши да погледне в едната половина на кутията, електронът решава къде да застане…

— Абсолютно вярно — потвърди бащата, удивен от познанията на Томаш за квантовата физика. — Разбира се, Айнщайн и някои други физици се забавлявали с това. Те привеждали различни примери, за да докажат колко абсурдна е теорията, най-известният от които е експериментът с котката на Шрьодингер. — Разкашля се. — И така, Шрьодингер демонстрирал, че ако една елементарна частица може да се намира едновременно на две места, котката от прословутия експеримент би следвало да е жива и мъртва същевременно, което е абсурдно.

— Да — съгласи се Томаш. — Но, татко, нима същата квантова механика, колкото и да е странна и антиинтуитивна, не съответства на математическите изводи и действителността?

— Разбира се, че е така — възкликна Мануел. — Но въпросът не е дали съответства, или не, защото това вече е доказано. Въпросът е дали интерпретацията е вярна.

— Как така? Щом отговаря на действителността, значи е вярна.

Старият математик се усмихна.

— Ето ти го изтънченото притворство на природата — каза. — Хайзенберг е установил, че не е възможно да се определи едновременно и с точност положението и скоростта на една елементарна частица поради въздействието на наблюдателя. Това води до извода, че светът на микрочастиците е недетерминиран, тъй като тяхното поведение не може да се предскаже. Но това не означава, че поведението им е недетерминирано, разбираш ли?

Томаш объркано поклати глава.

— Каква неразбория. Нищо не разбирам.