— Татко — обърна се той към баща си, потупвайки джоба си. — Попаднах на две странни фрази, които с твоя помощ бих могъл да изтълкувам.

— Кажи ми ги.

Томаш бръкна в джоба си и извади лист, който разгъна. Хвърли бърз поглед и попита баща си.

— Да чета ли?

— Давай.

— Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — прочете Томаш. — В тайните на природата се крие величие, а не лукавство.

Мануел Нороня се усмихна.

— Кой е казал това?

— Айнщайн.

Математикът поклати одобрително глава.

— Добре казано.

— Но какво означава?

Баща му се прозя.

— Изморен съм — отвърна просто той. — Утре ще ти обясня.

XXIII

Когато Томаш се събуди, чу бодро потракване на прибори и съдове. Стана от леглото, влезе в банята и след минути се появи с халат в кухнята. Майка му седеше до масата с чаша топло мляко в ръка и две препечени филийки в чинията.

— Добро утро, Томаш — поздрави го тя, махвайки с препечената филийка. — Ще закусиш ли?

— Да. Имаме ли портокалов сок?

Майка му стана и погледна в хладилника. Извади една оранжева опаковка и прочете датата, напечатана отгоре.

— Виж, май е с изтекъл срок. Трябва да купя пресен.

— А плодове?

Граса кимна към пъстрата кошница, поставена на плота до хладилника.

— Имаме банани, ябълки и мандарини. — Надникна в хладилника. — Тук има и сироп от малини. Какво предпочиташ?

Томаш сложи две филийки хляб в тостера и взе една мандарина, която веднага се захвана да бели.

— Мандарина.

— Много добре. Сладки са, от Алгарве75.

Томаш седна с вече обелената мандарина и хапна сочно резенче.

— Татко къде е?

— Още спи. Снощи пи някакви хапчета, за да не го дразни кашлицата през нощта, но проблемът е, че така винаги спи повече, отколкото трябва.

— Рано заспа, нали? Вече би трябвало да е буден…

— А, не се притеснявай, сега ще стане.

Майка му свали престилката и се огледа, изглежда опитваше да се организира.

— Виж, ще направим така. Аз ще му приготвя закуската и ще отскоча до магазина, за да купя нещо за обяд. Няма проблем, след като ти си тук, нали?

— Разбира се.

— Когато става, е гладен като вълк. Вчера яде само една супа на вечеря и сега сигурно ще иска да си навакса.

— Добре прави.

— Когато баща ти се събуди, не забравяй да му стоплиш млякото. Само това.

— С какво си пие млякото?

Граса взе позлатена кутия с голяма изрисувана птица на капака.

— С овесени ядки. Топлиш му млякото и после заливаш овесените ядки в една чиния. Нали разбра?

Томаш взе кутията и я остави на масата.

— Бъди спокойна.

Баща му се появи в кухнята след половин час. Както жена му беше предвидила, беше много изгладнял и според уговорката Томаш му приготви овесените ядки с топло мляко. Когато закуската беше готова, двамата седнаха на масата.

— Я ми покажи пак онези две изречения на Айнщайн — помоли Мануел, докато поднасяше лъжицата към устата си.

Томаш отиде до стаята да вземе листа със записаните фрази и се върна в кухнята.

— Ето го — каза той, връщайки се на мястото си с разтворен лист в ръката. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е — прочете той отново. — В тайните на природата се крие величие, а не лукавство. — Погледна баща си. — Какво според теб означава това, произнесено от един учен?

Математикът преглътна овесените ядки, които беше гребнал с лъжицата.

— Айнщайн вероятно е имал предвид една от присъщите характеристики на Вселената — начина, по който крие най-големите си загадки. Колкото и да се опитваме да стигнем до сърцевината на някоя от тези загадки, постоянно се натъкваме на преграда, която ни пречи да я разберем.

— Не разбирам…

Баща му завъртя лъжицата във въздуха.

— Виж, ще ти дам един пример — каза той. — Въпросът за детерминизма и свободната воля. Това е проблем, който от дълго време занимава философите, както и физиците и математиците.

— Имаш предвид дали сме способни да вземаме свободни решения, или не?

— Да — потвърди. — Ти как мислиш?

— Ами, бих казал, че сме свободни. — Томаш махна към прозореца. — Аз например дойдох тук, в Коимбра, защото така реших, по собствена воля. — Посочи чинията на масата. — Ти ядеш тази каша, защото така искаш.

— Наистина ли мислиш така? Смяташ, че тези решения са плод на собствената ти воля?

— Ами… да, така смятам, разбира се.

— Нима не дойде в Коимбра с определена психологическа нагласа, продиктувана от факта, че съм болен? Нима не ям тази каша, понеже физическото ми състояние го налага или защото ми е повлияла някаква телевизионна реклама, без самият да си давам сметка за това? — Повдигна вежди, за да подчертае онова, което току-що беше казал. — До каква степен наистина сме свободни? Дали не става въпрос за решения, които привидно изглеждат свободни, но ако проследим техния генезис, ще се окаже, че са обусловени от безкрайно много фактори, за чието съществуване дори не подозираме? Дали свободната воля не е само една илюзия? Дали всичко не е предопределено, макар че не го осъзнаваме?

Томаш се размърда на стола.