Читаем Божията формула полностью

Бабак седеше смълчан зад волана, очите му шареха из тъмните ъгли на улиците или се впиваха в огледалото за обратно виждане, без да изпускат и най-малкото подозрително движение. Багери седеше като истукан до Томаш, с поглед, потънал в подробната скица на Министерството на науката. Човекът на ЦРУ беше пристигнал в хотела облечен в черно и беше връчил на Томаш черен ирански тюрбан. При това го бе накарал да се преоблече в тъмни дрехи, убеждавайки го, че само луд може да тръгне на акция, издокаран като него. Но това, че е луд, Томаш вече го знаеше. Само луд за връзване можеше без опит и подготовка да приеме да влезе с взлом в правителствено учреждение с двама непознати, в страна с драстични наказания, за да открадне секретен документ с решаващо значение за военните стратегии.

— Нервен ли сте? — попита Бабак, нарушавайки тишината.

Томаш кимна утвърдително.

— Нормално — усмихна се иранецът. — Не се притеснявайте, всичко ще мине добре.

— Как може да сте толкова сигурен?

Багери извади портфейл от джоба си и измъкна банкнота от сто долара, която показа на историка.

— Това тук има голяма сила.

Автомобилът зави наляво, направи две обиколки и намали скоростта. Бабак отново погледна в огледалото, приближи се до тротоара и паркира между два автобуса.

— Пристигнахме ли?

— Да.

Томаш се огледа, опитвайки да разпознае мястото.

— Ама министерството не е тук.

— Тук е — каза Багери, сочейки към отсрещния ъгъл на улицата. — Но трябва да отидем до там пеша.

Слязоха от колата и усетиха как леденият бриз от улицата пронизва дрехите им. Томаш придърпа сакото, нахлупи черния тюрбан на главата си и тримата закрачиха по тротоара към ъгъла. Когато пристигнаха, историкът най-сетне разпозна улицата и сградата отсреща. Наистина беше Министерството на науката. Багери направи знак да се спотаят и само Бабак продължи натам. Той пресече нехайно улицата и се отправи към министерството. Шофьорът потъна в сянката до помещението на охраната и около три минути остана невидим. Слабият му източен силует отново изплува от полумрака, махайки им да се приближат.

— Да вървим — заповяда тихо Багери. — И не се обаждайте. Не бива да разберат, че сте чужденец.

Пресякоха улицата и се приближиха до металната врата с решетки на входа. Томаш усети как краката му се подкосяват, стомахът му се сви, сърцето му щеше да изхвръкне и студена пот изби по челото му. Но отново си каза, че хората, които го придружават, са професионалисти и си знаят работата. Уповавайки се на тази мисъл, се почувства по-добре.

Вратата беше затворена, но Багери се вмъкна през един страничен вход до помещението на охраната и влезе на територията на министерството. Историкът го последва. Бабак ги чакаше, застанал до един ирански войник, навярно от охраната, който отдаде чест на Багери. Човекът от ЦРУ отвърна на поздрава, размени тихо няколко думи с Бабак и шофьорът се върна на улицата.

Томаш и Багери останаха с войника, който ги отведе до една скрита врата, навярно служебен вход. Войникът отвори вратата, отново изкозирува и пусна двете външни лица да влязат в сградата, след което затвори вратата. В този момент Томаш осъзна, че току–що беше пресякъл невидимата граница, от която нямаше връщане.

— Ами сега? — промълви той с треперещ глас и шепотът се разнесе из тъмнината.

— Сега отиваме на третия етаж — каза Багери. — Нали там пазят ръкописа?

— Да.

— Тогава да вървим.

Иранецът запали фенерче, готов да продължи напред. Историкът остана нерешително на място.

— А шофьорът?

— Бабак остана на улицата да пази.

— И какво ще стане, ако някой се появи?

— Ако има някакво подозрително движение, той ще задейства специален предавател. Аз имам приемник, който ще започне да жужи. — Обърна фенерчето към кръста си и му показа малко метално устройство, прикачено към колана. — Виждате ли?

— Аха. Алармено устройство?

— Да.

— Ами ако го задейства?

Багери се усмихна.

— Ще трябва да бягаме, разбира се.

Двамата разгледаха мястото предпазливо, Багери с насочено фенерче, хвърлящо светъл обръч сред страховитите сенки, плъзнали по стените и пода от полиран мрамор. Свърнаха по един коридор и излязоха в централното фоайе с внушително стълбище. Имаше и асансьори до него, но Багери предпочете да се качат по стълбите; не искаше да вдига шум, нито да включва осветлението. Стигнаха до третия етаж и иранецът кимна към коридора отдясно.

— Оттук, нали? — попита.

— Да.

Багери направи знак на Томаш да мине отпред и историкът пое командването. На тъмно светът изглеждаше доста по-различен от онова, което беше денем, но въпреки странните обстоятелства португалецът разпозна мястото. Отляво беше вратата за заседателната зала, където му бяха показали ръкописа. Отвори я и се увери, че е прав: ето я дългата маса, столовете и шкафовете по стените, мълчаливото постоянно присъствие в това потайно и мрачно помещение. Огледа се надясно, към мястото, където се намираше кабинетът, откъдето беше видял да излиза Ариана с документа, скрит в стара кутия.

— Ето, там е — каза той, сочейки кабинета.

Багери се приближи до вратата и докосна бравата с върха на пръстите.

— Тук ли?

— Да.