Иранката взе писалката и написа останалите букви.

— Хм — промърмори тя. — Herrgott dersit.

— Това означава ли нещо?

— Dersit ли? Не. Но бихме могли да разделим думата на две. Става Der sit. A sit би могло да бъде… хм… ist. И тогава придобива смисъл. — Как е? Herrgott der ist?

— Не. Обратно.

Ариана го написа върху листа.

— Ist der Herrgott.

— По дяволите! — възкликна той. — И какво означава това?

— Това е Господ.

Историкът се зачете внимателно в стиховете, искри на въодушевление блеснаха в очите му. Току-що бяха отворили първата пролука в стената на ребуса.

— Господи! Това наистина е анаграма. — Погледна иранката. — Дали не бихте могли да откриете още думи на немски в останалите редове?

Ариана взе листа и разгледа останалите три стиха.

— Не знам, не съм го правила досега.

— Кои са най-често използваните думи в немския език?

— Моля?

— Кои са най-често използваните думи в немския?

— Ами… например und58 или ist.

— Вече имаме едно ist. Дали не би се открило и някое und?

Иранката огледа стиховете.

— Не, няма.

— По дяволите — изруга Томаш, малко обезкуражен. — A ist? Дали няма друго?

Ариана посочи към последния стих.

— Ето, тук — възкликна тя.

Взе молива и подчерта трите букви.

— Браво — каза Томаш. — Сега да видим първите две букви на всяка дума. Chni. Това говори ли ви нещо?

— Не — отвърна тя. — Но… момент, ако обърнем сричките, се получава nich. Въпросът е дали имаме още някое t. Вече сме използвали едно в ist.

— Ето, тук имаме друго t.

— Ами да. Така се образува nicht.

— Ето, така вече е добре — каза историкът. — Значи имаме ist и nicht в този стих. Какво ни остана?

— Остана едно r и едно e.

— Re?

— Не, чакайте — възкликна Ариана развълнувано. — Er. Това е er.

— Er? Какво означава?

— Ist er nicht. Нима не виждате?

— Виждам, виждам. Но какво означава това?

— Означава той не е.

Томаш взе черновата и записа двете изречения под втория и четвъртия стих.

— А сега останалото? — попита той. — Нека да видим първия и третия стих.

Останалите два стиха се оказаха невероятно трудни за дешифриране. Опитаха ред комбинации, Ариана дори помоли служителите на рецепцията за речник на немския език и опита нови възможности под постоянните напътствия на Томаш. Двамата излязоха от ресторанта и се върнаха в бара, където отново започнаха да експериментират, размествайки срички и букви, в дирене на нови значения.

След два часа изнурителен труд шифърът най-сетне се пропука и откри тайната си. След откриването на думата aber59 от третия стих шифърът се предаде и им позволи да стигнат до края. С триумфална усмивка иранката преписа на чисто четирите реда под шифрованите стихове.

— Какво е това? — попита Томаш.

— Rqffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht.

— Виждам — каза той нетърпеливо. — Но какво означава?

Ариана се облегна на дивана, омаломощена и окрилена от откритието. Чувстваше се изпълнена с възторг, като човек, който току-що е изкачил върха на планината и в прехласнат унес съзерцава света. Облиза чувствените си устни и се усмихна, наслаждавайки се на чудното изречение, което Айнщайн беше скрил в тайнствените стихове.

— Изкусен е Всевишният — прошепна очаровано. — Но злонамерен той не е.

XIV

Черният автомобил прекоси бавно и предпазливо пустите улици на града, оставени на студения вятър, който се спускаше от планината под тъмното покривало на нощта. Уличните лампи осветяваха тротоарите с жълтеникава, призрачна светлина, а виделината, струяща от небесната глъбина, осеяна със звезди като диамантен прах, очертаваше притихналия в кротък сън гръб на Елбурс. Леко и безкрайно нежно сияеше снежното покривало, обгърнало далечната планина като копринено було.

Полунощ в Техеран.

Седнал на задната седалка на колата, със закопчано догоре сако, за да се предпази от студа, Томаш гледаше към магазините и сградите, къщите и джамиите, които се редяха зад прозореца, вперил поглед в тъмните фасади и пустите улици, почти вцепенен от очакване на предстоящата безумна авантюра. Свит в своя ъгъл, той не виждаше как би могъл да спре хода на събитията; чувстваше се абсолютно безпомощен, жалък корабокрушенец, понесен от вълните на бушуващо море, с които никой не можеше да се пребори.

Навярно полудяваше.

Мисълта го връхлиташе неспирно, натрапчива, почти зловеща, все по-настойчива с придвижването на автомобила, който сновеше из улиците и кварталите на иранската столица, все по-нататък и нататък, приближавайки се неумолимо до целта си, до страшния миг, след който нямаше да има връщане назад.

Сигурно беше напълно полудял.