— Не, това няма да стане така. Съединените щати искат да представят документа в Съвета за сигурност на ООН, но за да го направят, първо трябва да докажат неговата автентичност. А изследването за удостоверяване на автентичност е възможно само ако е налице оригиналният документ.

Затова трябва да го вземем.

Томаш се замисли над последствията от подобна акция.

— Вижте, това не е ли опасно?

— Всичко в живота е опасно. И на улицата да излезеш, е опасно.

— Говорите като майка ми. Притеснява ме какво ще ми се случи, когато иранците открият липсата на документа. Те не са глупави и могат да свържат нещата, нали? Показват ми документа и само след броени дни той изчезва. Това е… как да го кажа… Това е твърде подозрително.

— Така е, няма да сте в безопасност.

— Кажете ми тогава как ще разрешим проблема?

— Ще трябва да напуснете страната.

— По какъв начин? Казаха, че ще ме пуснат чак след като дешифрирам ребусите от документа.

— Ще се наложи да ви изведем от Иран още същата нощ, когато се сдобием с ръкописа.

— И кога ще стане това?

— Още не знам. Ще ми се да е колкото е възможно по-скоро, но не мога да кажа кога точно, има много детайли за уточняване. Но се надявам да разбера още утре. Веднага щом получа информацията, ще дойда до хотела, за да ви запозная с детайлите. — Вдигна пръст. — Най-добре не излизайте от хотела. Продължавайте да работите, както досега, по ребуса и чакайте да се свържа с вас.

— Добре — съгласи се Томаш. — Нека да обобщим. Смятате да влезете с взлом в министерството, да откраднете документа и веднага след това да ме изведете от Иран. Това ли е?

Багери пое дъх и издиша бавно.

— Да, това е в общи линии — каза сдържано. — Но… има една малка подробност.

— Нима?

— Да.

Иранецът се умълча, което разпали любопитството на историка.

— И каква е тази подробност?

— Вие ще дойдете с нас.

— О, вече ми го казахте. Ще ме изведете от Техеран.

— Не, нямах това предвид. Ще дойдете с нас в министерството.

— Какво?

— Вие сте част от екипа.

XI

Пейките около голямата арена бяха претъпкани с хора, най-вече жени, скрити под черни чадори, но всички се държаха така, сякаш наблюдаваха спектакъл. Някой блъсна Томаш и го накара да коленичи по средата с наведена глава и оголен врат. С крайчеца на окото си историкът успя да забележи присъствието на мъже, облечени с дълги бели ислямски одежди. Те се приближаваха все по-плътно, стесняваха пръстена си около него и му отнемаха последната надежда за бягство от това място на смъртта. Сред тях изникна скръбната фигура на Ариана, която дори не се осмели да го доближи, само му изпрати стеснителна въздушна целувка. Хубавата иранка изчезна и на нейно място се появи Рахим, тъмните му очи мятаха искри от ярост, а на кръста му проблясваше огромен извит ятаган. Рахим извади със замах ятагана от пояса си, разкрачи се и го вдигна към небето, застивайки с него в един кратък и несвършващ миг, преди острието да разсече въздуха и да се стовари с все сила върху главата на Томаш.

Събуди се.

Почувства ледената пот, обливаща челото му, пижамата, залепнала по гърдите и гърба му. Дишаше тежко. С облекчение проумя, че все още е жив. Тъмната стая му отвърна с мълчание, кроткият мир наоколо го наведе на мисълта, че всичко това бе само кошмар, но че другият кошмар, в който го беше забъркал иранецът от базара, беше действителен, осезаем, неизбежен. Отметна чаршафите, седна на леглото и потърка очи.

— В какво се забърках? — прошепна той.

Отправи се със залитане към банята. Видя в огледалото мъж с дълбоки сенки под очите, резултат от тежкото безсъние, което го бе оставило едва на разсъмване. Имаше чувството, че някой го е тласнал с все сила по виещите се серпантини на увеселително влакче, ту угнетен пред перспективата да извърши нещо ужасно в страна със страшни наказания, ту огрян от надежда при някой обрат на нещата, надявайки се на чудо, което по магически начин би решило проблемите му и би свалило от плещите му това непосилно бреме, с което най-неочаквано го бяха натоварили.

В този момент той се уповаваше единствено на разговора си с Ариана от предишния ден. Министърът навярно щеше да разбере, че молбата му е основателна, каза си той пред огледалото, докато разнасяше пяната, преди да прокара бръснача по лицето си. Доводът, че ключът на шифрованото послание е скрит някъде из текста на ръкописа, беше убедителен и толкова очевиден, че министърът сигурно щеше да го приеме. Щяха да му разрешат да направи справка в текста, мислеше той, докато си миеше зъбите. А докато го проучва, може би щеше да намери отговорите, които търсеше ЦРУ, може би щеше да открие нещо, което да обезсмисли кражбата на ръкописа и да го избави от тези съмнителни акции, с които не искаше да има нищо общо. Затвори очи и прошепна клетва.

— Ако се измъкна жив и здрав от това, обещавам да се моля всеки ден до края на годината. — Отвори едно око, сякаш да прецени тежестта на обещанието. — Всеки божи ден цяла година все пак е прекалено.

Ще се моля всеки ден през следващия месец.