Читаем Божията формула полностью

— Виж ти! — възкликна Томаш. — Какво е вашето мнение за Мосадък?

— Той е велик човек.

— Но е бил свален от ЦРУ.

— Да.

— Тогава… извинете, нещо не разбирам. Вие работите за ЦРУ.

— Работя за ЦРУ сега, а не през 1953 г. Всъщност дори не съм бил роден по онова време.

— Но как можете да работите за ЦРУ, след като въпросното управление е свалило от власт един велик човек?

Багери махна примирено.

— Нещата се променят. Страната днес се управлява не от просветен човек като Мосадък, а от шайка религиозни фанатици, които я тласкат обратно към Средновековието. — Кимна към въоръжените милиционери, които сновяха пред старото посолство.

— Те са мой враг. Но са враг и на ЦРУ, нали? — Багери се усмихна. — Не знам дали сте чували арабската поговорка: «Врагът на моя враг е мой приятел». Така че в ЦРУ сега са ми приятели.

Таксито зави на ъгъла, поемайки в южна посока, по булевард «Мофате». Колата сякаш се носеше безцелно по улиците и булевардите на Техеран, което стана още по-очебийно, когато свърнаха към «Енкелаб», заобиколиха площад «Фирдоуси» и отново се върнаха на «Енкелаб», само че в обратна посока. Правеха безсмислени обиколки, при което единствено пътуването беше от значение, а може би дори и то не беше важно, разходката като че ли беше само повод, за да се срещнат далече от недискретни погледи.

След като напуснаха района на посолството, иранският великан остана смълчан, загледан в глутницата от коли, препускаща по улиците, истински хищници в нервните ръце на нетърпеливите градски шофьори.

— Получих инструкции от Ленгли — каза Багери накрая, все така загледан в преминаващите коли.

— О, така ли? Какво казват те?

— Не им хареса фактът, че са ви лишили от достъп до ръкописа. Искат да знаят дали не виждате някаква възможност да промените това положение.

— Засега не. Онзи тип от министерството ревностно крие документа под претекст, че се грижи за националната сигурност. Опасявам се, че ако настоявам, само ще събудя подозрения.

Багери откъсна очи от уличния трафик и ги впери в Томаш, свъсил вежди.

— В такъв случай ще си имаме големи неприятности.

— Защо?

— Защото за Америка е недопустимо ръкописът да остане в ирански ръце.

— Но какво могат да направят Съединените щати?

— Има две възможности в ситуации, които представляват заплаха за националната сигурност на Америка. Първата е да се бомбардира сградата, където се пази ръкописът.

— Какво? Да се бомбардира Техеран? Заради някакъв ръкопис?

— Това, драги професоре, не е «някакъв ръкопис». Това са планове за направата на атомна бомба, евтина и лесна за производство. И следователно представлява заплаха за международната сигурност. Ако политически режим като иранския, който е свързан с терористични групировки, успее да разработи технология за производство на евтино атомно оръжие, можете да бъдете сигурен, че хора като Осама Бин Ладен няма да атакуват Ню Йорк с някакви самолетчета. Те ще разполагат с много по-… хм… експлозивни неща, ако разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам.

— При това положение да се бомбардира някаква сграда в Техеран, е най-малкото зло, повярвайте ми.

— Вярвам ви.

Иранецът се загледа за миг в пейзажа зад прозореца на таксито.

— Фактът, че вчера сте видели ръкописа в Министерството на науката, ни дава онова потвърждение за местонахождението му, от което се нуждаем. Но има два аргумента против този план за действие. Първият е, че една военна акция би имала нежелан политически отзвук, най-вече в ислямския свят, а иранският режим би бил възприет като жертва. Този аргумент би могъл да се оспори, ако не съществуваше втора непреодолима пречка. А именно, че бомбардировката по всяка вероятност няма да постигне крайната стратегическа цел. Да, ръкописът ще бъде унищожен, но напълно е възможно е да има копия в други ирански сейфове. В такъв случай нищо не би могло да попречи на режима да произведе бомба въз основа на формулата в текста. Искам да кажа, че бомбардировката би унищожила оригиналния ръкопис, но не и копията с формулата.

— Това е абсолютно вярно.

— Затова Ленгли ме инструктира, в случай че не ви се удаде друга възможност да се доберете до ръкописа, да пристъпим незабавно към изпълнение на резервния план.

Иранецът млъкна, видимо притеснен.

— И какъв е този план? — попита Томаш.

Багери си пое дъх.

— Ръкописът трябва да бъде откраднат.

— Какво?

— Трябва да отидем до Министерството на науката и да откраднем ръкописа. Съвсем просто е.

След като се съвзе от първоначалното изумление, историкът избухна в смях.

— По дяволите, нищо по-лесно от това! — възкликна той. — Да откраднете ръкописа? Как си го представяте?

— Много просто. Ще намерим начин да отстраним охраната, влизаме вътре, намираме документа и го изнасяме.

— Защо не го снимате на микрофилм? Така и така ще го имате пред вас, не е ли по-добре да сте по-дискретни? Все пак това, че ще го откраднете, няма да разреши въпроса, щом като, както самият вие казахте, онези типове сигурно имат копия, които се пазят на други места.