Читаем Божията формула полностью

Ариана се разсмя.

— Страх ви е да летите, нали?

— Не че ме е страх, просто… мм… имам известни опасения. — Томаш се нацупи като дете. — Постоянно се присмивам на майка си заради това, че я е страх да пътува, но право да си кажа, май съм същият като нея. Наследил съм гена.

Иранката се взря в него, хвърли поглед към спортния сак, който носеше на рамо, и се озърна подире му в очакване да види носач с куфари.

— Не носите ли друг багаж?

— Не. Винаги пътувам с малко багаж.

— Добре. Да вървим тогава.

Жената го поведе към опашката на изхода на летището. Гостът погледна напред и видя оранжевите автомобили, които прибираха пътниците.

— С такси ли ще се придвижим?

— Да.

— Нямате ли кола?

— Професоре, намираме се в Иран — каза тя все така дружелюбно. — Тук не се гледа с добро око на жените, които шофират.

— О, простете.

Настаниха се на задната седалка на таксито — един «Пейкан», който се разпадаше от старост. Ариана се наведе към шофьора.

— Lotfan, man о bebarin be hotel Simorgh.

— Bale.

Томаш разбра само думата хотел.

— Какъв е този хотел?

— «Симург» — поясни Ариана. — Най-хубавият хотел тук.

Таксиджията обърна глава назад.

— Darbast mikhayin?

— Bale — отвърна жената.

Томаш изглеждаше любопитен.

— Какво иска той?

— Питаше дали искаме таксито само за нас.

— Само за нас ли? Не разбирам…

— Ирански обичай. Такситата, макар и вече да са заети от пътници, спират по пътя, за да вземат още клиенти. Ако искаме таксито да е само за нас, ще трябва да заплатим разликата в цената, която биха платили останалите пътници, пренебрегнати от шофьора.

— А, разбирам. И какво му отговорихте?

— Казах «да» — потвърди иранката. — Че искаме таксито само за нас.

Ариана свали воала и като маяк, под чиято светлина всичко засиява, изящното ѝ лице изгря в очите на португалеца. Томаш беше забравил колко красива беше тази жена с чувствените си устни, карамелените очи, млечнобялата кожа и мощното си екзотично излъчване. Професорът се насили да отвърне поглед, взря се в прозореца, мъчейки се да не стои там като истукан, пленен от хубостта ѝ.

Техеран се въртеше около невидимата си ос, откривайки панорама със задръстени от движението улици и ширнали се отвъд хоризонта къщи. Градът приличаше на циментова гора, грозна, хаотична и унила, с тегнеща над нея мръснокафява призрачна пелена. Белоснежно и сияйно тяло, като слънце, пронизващо гъсто наслоените облаци, се рееше над тъмната пелена, привличайки погледа на госта.

— Полярната звезда на Техеран — обясни Ариана.

— Полярна звезда?

Иранката се усмихна развеселена.

— Да, така наричаме планината Елбурс. — Погледна към далечната планинска верига. — Огражда целия град откъм север и върховете ѝ винаги са покрити със сняг, дори през лятото. Ако ви се струва, че сте се изгубили, погледнете над къщите и когато видите онези заснежени върхове, ще знаете, че там е север.

— Но те едва се различават…

— Заради смога е. Замърсяването тук е ужасно. По-зле е от Кайро. Понякога ни е трудно да видим планината, макар че е много висока и е толкова близо.

— Доста висока е, това е очевидно.

— Най-високият ѝ връх е Дамаванд, ей онзи там, отдясно. — Посочи. — Извисява се на повече от пет хиляди метра надморска височина и винаги…

— Внимавайте!

Един бял автомобил изскочи отдясно срещу таксито. В мига, в който сблъсъкът изглеждаше неизбежен, таксито рязко изви наляво, връхлитайки на свой ред върху една камионетка, която заби спирачки и неистово натисна клаксона, после изправи волана, избягвайки на косъм катастрофата.

— Какво стана? — попита Ариана.

Португалецът въздъхна облекчено.

— Размина ни се!

Иранката прихна.

— О, не се притеснявайте. Това е нещо нормално.

— Нормално ли?

— Да. Но истина е, че всички чужденци и дори хората, свикнали с хаотичното движение в градовете в Близкия изток, винаги се паникьосват, когато идват тук. Тука карат малко бързичко, така си е, и на гостите им се изправят косите по няколко пъти на ден. Но обикновено нищо не се случва, в последния момент всичко се оправя, ще видите.

Томаш се загледа в натоварения трафик. В очите му се четеше загриженост.

— Така ли смятате? — попита скептично.

— Не смятам, а съм сигурна. — Ариана махна с ръка. — Хайде, отпуснете се.