Читаем Битката за Лабиринта полностью

Кимнах. Обърнах се към Рейчъл и с неприкрито възхищение рекох:

— Нападна господаря на титаните с пластмасова четка за коса!

Тя се смути.

— Нямах друго под ръка.

— Видяхте го! — не се предаваше Анабет. — Когато четката го удари, за частица от секундата Люк като че ли се съвзе. Изглеждаше объркан и…

— Може би Кронос още не е овладял изцяло тялото му — предположих. — Това не означава, че Люк…

— Иска ти се да го изкараш зъл! — извика Анабет. — Ти не го познаваше преди, Пърси! За разлика от мен!

— Какво ти става? — сопнах се аз. — Защо го защитаваш?

— Хей, престанете — обади се Рейчъл. — Защо се карате?

Анабет се обърна към нея.

— Не се меси, простосмъртна! Ако не беше ти…

Гласът й се пречупи. Тя отново сведе глава и жално захлипа. Не знаех как да я утеша. Все още бях замаян, като че ли предизвиканото от Кронос забавяне на времето продължаваше да сковава ума ми. Не можех да осъзная видяното. Кронос беше жив. И въоръжен. Краят на света наближаваше.

— Трябва да продължим — рече Нико. — Сигурно ще изпрати чудовищата си след нас.

Прав беше. Надигнах се и помогнах на Рейчъл да стане.

— Чудесно се справи — рекох й.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не исках да загинеш. — Изчерви се. — Не че… Просто ми дължиш много услуги. Как ще ми се отплатиш, ако загинеш?

Коленичих до Анабет.

— Извинявай. Трябва да тръгваме.

— Знам — отвърна тя. — Аз… Добре съм.

Очевидно не беше добре. Но все пак стана и отново поехме през Лабиринта.

— Обратно към Ню Йорк — рекох. — Рейчъл, ще можеш ли да…

Застинах. На метър пред нас лъчът на фенерчето освети къс смачкан червен плат на земята. Шапката на Гроувър.

Вдигнах шапката с разтреперани ръце. Като че ли беше стъпкана в калта от огромен крак. Не ми стигаше всичко останало, а сега и мисълта, че с Гроувър се е случило нещо… Определено ми идваше малко в повече.

След това друго привлече вниманието ми. Подът на пещерата беше разкалян от капещата от сталактитите вода и по него се виждаха следи от големи нозе — вероятно на Тайсън — и на копита, водещи наляво.

— Трябва да тръгнем след тях — рекох. — Съвсем скоро са минали от тук.

— А лагера? — обади се Нико. — Нямаме време.

— Трябва да ги намерим — настоя Анабет. — Те са ни приятели.

Тя грабна смачканата шапка на Гроувър от ръцете ми и пое напред.

Последвах я, изпълнен с опасения за най-лошото. Проходът се спускаше рязко надолу и беше влажен и хлъзгав. По-скоро се пързаляхме в калта, отколкото вървяхме.

Най-накрая стигнахме до дъното и се озовахме в голяма пещера със сталагмити. В средата й минаваше подземна река. До нея Тайсън люлееше Гроувър в ръцете си. Очите на Гроувър бяха затворени. Той не помръдваше.

— Тайсън! — изкрещях аз.

— Пърси! Ела! Бързо!

Изтичахме към него. Гроувър не беше мъртъв, слава на боговете, но целият трепереше, сякаш умираше от студ.

— Какво се е случило? — попитах.

— Много неща — измърмори Тайсън. — Голяма змия. Големи кучета. Хора с мечове. След това… Бяхме близо до тук. Гроувър изтича напред. Стигнахме до пещерата и той падна. Ей така.

— Каза ли нещо? — попитах.

— „Близо е“. И си удари главата в скалата.

Коленичих до него. Бях виждал Гроувър да припада само веднъж — в Ню Мексико, когато беше усетил присъствието на Пан.

Опитах се да осветя пещерата с фенерчето си. Скалите лъщяха от влагата. В дъното имаше вход към друга пещера, от двете му страни се издигаха гигантски кристалини колони, които искряха като диамант. А вътре…

— Гроувър! — извиках. — Събуди се!

— Аааааа…

Анабет коленичи до него и поля лицето му с ледена вода.

— Пфу! — Клепачите му трепнаха. — Пърси? Анабет? Какво…

— Успокой се! — прекъснах го. — Припаднал си. Близостта ти е дошла в повече.

— Пан…

— Да — кимнах. — В съседната пещера има някой.

Набързо представих Тайсън и Гроувър на Рейчъл. Тайсън каза на Рейчъл, че е красива, в резултат на което ноздрите на Анабет потрепнаха, все едно от тях всеки миг щеше да блъвне огън.

— Нямаме време — намесих се аз. — Да вървим! Хайде, Гроувър, облегни се на мен.

С Анабет му помогнахме да се изправи и заедно прекосихме подземната река. Течението беше силно. Водата стигна до кръста ни. Аз останах сух, но нямаше как да предпазя останалите да не се намокрят. Водата беше страшно студена, все едно вървяхме през преспа сняг.

— Според мен сме в пещерите на Карлсбад — измърмори Анабет, зъбите й тракаха от студ. — В някой от неизследваните участъци.

— Откъде знаеш?

— Карлсбад е в Ню Мексико — отвърна тя. — Връзва се със случилото се през зимата.

Кимнах. Гроувър беше припаднал пак в Ню Мексико. Там беше усетил силата на Пан.